Не ме вълнуват милиардите човечета
в клишета суета затворени...
Пред мен е космосът - империя несметна,

Умирайте, хора, умирайте!
В черни вълнения,
в неведение,

Човекът е противната свиня
със зурла гнусна риеща земята.
Оставят хората неистова воня -

Пътник съм. Пътникът в мрака.
Хищните клони протягат отвред пипала.
Само отвъдното призрачно чака

Разплита се дървото на страха,
шуми във вените тънеещи до болка.
Ти търсиш само трайната стреха,

Ти си идеята фикс на сърцето презряло живота,
илюзия опънала шатър върху пустиня от дни,
патерицата крехка на душа примирена със свойта сакатост,

(посветено на Йоана)
Пътувам себе си в едно дъждовно утро,
самотен пътник през мъгла нетрайна.

Пресякъл линията на живота,
върху дланта на бъдещето проектирам
неведомото свое аз - самотна котва,

Спомените -
огризки от преживяно
в тъмния изгрев на небитието...