Облак приближава.
Човек в черно срещам.
С костенурка разговарям.

Сънувах те как идваш в късна нощ
от дъното на чуждата вселена.
Най-нежната частица жива мощ,

Когато си далеч от мен
отекваш в катедралата на спомена.
Но в този миг

Уморих се да прося любов
по незнайните спирки и гари.
Вече стигнах студения ров,

Викът на утрото кинжално ме пронизва -
ечи обезлюдената от спомени душа,
лови сребреещите мисли-призраци и ги нанизва

За устните ти топли все мечтая.
Докоснеш ли ме с тях, аз полудявам.
Духът ми се издига към безкрая

Сънувам те с отворени очи -
така мъничка, трепетна и в бяло.
Душата ми в дланта ти пак мълчи,