Не те мечтая - няма път обратен,
аз просто съм безумно уморен...
над мрежата от дни премигва вятър,

На плахата любов се уповавай.
В морето на надеждата е тя.
И като падаща звезда на вярата

Изкачваш се между звездите
сред техния зловещ отблясък.
Космическата пустош

Тънко нещо е поезията.
Пролив между думите
трябва да откриеш...

На покрив застанал
в облаци се взирам.
Години така прекарвам.

Спомням си, че като дете в предучилищна възраст моята баба /по майчина линия/ започна да ме ограмотява в областта на числата. Научи ме какво означават неща като най-голям общ делител и най-малко общо кратно на две числа и как да ги намир...

Пленен от плитчините, аз нагазвам
водите им едвам мълвящи:
Ела, от миналото си прегазен,

Послушно време - спомени далечни.
Луна крадлива в стаята наднича.
Когато всичко беше още вечно,

Кажи ми, пътнико, достигнал моя връх свещен,
намери ли нетленните ми мисли...?
И просветление получи ли спасен,

Усмихнах се, защото
самотна птичка ми намигна.
Във кошера на мислите

Сега съм само необмислен спомен
в поле жълтеещо от диви слънчогледи.
Мен макът на надеждите обори ме

Кажи ми, ветре, що е самота?
Аз зная, че си винаги самотен.
Докосваш всяко кътче на света,