Прочетен: 1028 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 10.08.2022 20:29
Морето е далечна синя фльонга -
трепти на бриза с хипнотична власт...
и в сънища катерят Кангчендзьонга
моменти-шерпи с името Захлас.
Небето е безсмислена карфица,
забола болна от несбъдване мечта.
Докосва я умиращата птица
с криле размахани над пропастта.
БЕЗСТРАСТЕН ЕТЮД
Последното си слънце търсиш в мрак.
Не чакай то самичко да изгрее.
В полетата безизходни се луташ пак.
Душата-бродница обезверена крее.
И вместо слънце - свети резен от луна.
Съсирва бавно отразеното сияние
на непокълналата нощем светлина
от хиляди слънца, живеещи в изгнание.
ПОД ЛУНЕН СЪРП
Запитвал ли си се какво изпитва
умиращото цвете в късна есен...?
Под лунен сърп надеждите отлитат.
Мълчат щурци наказани - без песен.
И рижи хълмове пак втренчват поглед
в прегърбените мигове без броня.
Керваните им лъкатушещо се молят
пред Залеза - най-святата икона.
ОСТАВАМ СТРЪК ДО ДРУГАТА ТРЕВА
Най-тъмно е в тунела на лъча.
Блестящ отвън, той носи вътре мрака.
И нотите на всяка тишина ечат
в скръбта, която вечно радост чака...
Оставам - стрък до другата трева.
Светът е опиум, нестигащ до сърцето.
Надежда дава на безбройни същества
на дим възнасящи се към небето.
БЕНГАЛСКИ СРЕЩИ
На нашата скамейка сме щастливи,
далече от безумните тълпи.
Докоснали се в светлини лениви,
на залеза в горящия фитил.
Очите срещат се в невинна ласка
и разпиляват радостни искри -
бенгалски огънчета от неземен блясък,
с които твоята любов открих!
В ТАКИВА МИГОВЕ
Понякога е просто да се мразим
или в престорено безчувствие да зъзнем.
Да мамим любовта си...но напразно -
дори и времето не съумя да я погълне.
В такива мигове главата си полагай
с най-кадифена ласка върху мене.
Сърцето ми да чуеш как залага
с неравния си пулс да те приеме -
обратно - като ангелска икона,
с лика красив на първото ни време.
Венчани да се слеем по закона,
отхвърлил бог и дявол - непотребни!
ИЗСТИВАНЕ
Днес всеки ти е чужд -
последно време
със хладно наметало те намята.
Под шапката на този свят
залиташ
с пияната походка на моряка.
Далечни ветрове навяват близки пръски
от някогашни океани.
Превърнали се в локви те пресъхват
и осоляват пресните ти рани.
Момичето на твоята надежда
със безразличие от упор странно
гледа.
И отразен в очите й със страх съзираш,
как бъдещето мачтата навежда...
Поклащат се в небесната елха звездите
и Бог в костюм на дядо Коледа ти маха.
Но под разтворените му одежди скрито
проблясва черен шлейф на сатаната!
Но е по-добре да вярва в съществуването на Шамбала, отколкото да я отрича...
Това прочетох между редовете, Мисана!
По пътя си към щастието човек неминуемо се препъва в сблъсъка на мечти и реалност. Но е по-добре да вярва в съществуването на Шамбала, отколкото да я отрича...
Това прочетох между редовете, Мисана!
Шамбала е символ на най-недостъпното и точно в това е залогът за нейното съществуване!
Много картинно описа последните мигове на орела. Най-често той избира скала и пикира неистово върху нея, за да загине, когато почувства близостта на края си.
Има много да се учим от него!
За да забравиш, трябва да има нещо, което си заслужава да помниш.
А има ли такова???????????????????????