Така ми липсва морската безбрежност -
идеята за необятна шир браздена от вълни.
Родил съм се моряк от Земната метежност
с душа люляна в пипала от мълнии...

Родил съм се да търся бурите сред свят прокажен.
Да срещам с тяло ласките на всеки черен щорм.
На дявола в такива мигове съм цялостно отдаден.
Проклинат устните мечтите за уют и дом.

...И моля хребетите водни да ме вдигнат
високо в космоса - над божия престол.
Възседнал белите им гриви, да достигна
прибоя звезден, прeроден в Еол!

Беше мъртво вълнение днес.
Уж е суша, а мъртво вълнение.
Още нямам за себе си вест.
Уж съм аз, но съм чуждо прозрение.
Долу, в трюма на този живот,
морска болест телата люлее.
И превърнат съм просто на скот.
Този скот вместо мене живее.
Вместо мене той има мечти.
Вместо мене той люби жените.
Ала с него сме още на ти
и делим си поравно парите.
Върху кораба мъртво пиян
моят призрак - Поетът, бленува
на Холандец Летящ да е сам
и с поема света да рисува.

Бях в полето вълшебното цвете
и пчеличка до мен долетя.
Кацна тя, потрепери с крилете
и превърна в прашец любовта.
После вятърът син го разнесе
по посоки от светли лъчи -
дълги струни и звездната песен
с тях неземно в душата звучи.

ДОРИ ДА БЪДА





В полетата на залеза живях.

В света отхвърлил ме като различен.

Изпитвах гняв, но никога не страх.

По мълнии катерех се,

за да не съм себичен.

Как искахте да ме разкъсате за миг,

чакали свили се в родилната утроба.

Да душите кървящите ми дни

и да ме влачите със зъби остри в гроба.

Но Бог Отец не ви го позволи,

защото скулптор е на световете.

Изсече моя поетичен лик

в кандилото на бъдното да свети.

Дори да бъда с трънния венец

и туй да е най-злата ви утеха,

навярно ще ме прероди в щурец

да пея стихове край полската пътека.

Оскъдицата днес е всичко мое.

Оставен от последните приятели,

се чувствам сигурен единствено в пороя

на сиви мИгове - стена срещу предатели.

Преодолях и фалш, и лицемерие.

Достигнах в стихове до безсловесното.

От покрива на смисъла, без суеверие,

разбирам вече бога на отвесното.

 

...И само думите са моя съдник,

и моето библейско откровение...

Дори когато станаха оскъдни,

създадоха ми ново измерение.

 

Иззидах замък. Тухлички ми бяха

за дом неземен - сред безкрая стряха.

Не ги поместих в книги непотребни.

Мълвях ги с устните безмълвни

                                         на вълшебник...

 

Самотни рими, те остават фона

на моята присъда за безимие.

...И светлината бледа на фотона

сред тъмна бездна сложил подпис

                                                           с линия...

Как неусетно си отмина пролетта.
Изчезна призрачно последната омая.
Остави тя в безбройните цветя
магията да пазят дъх до края...

Вървя по горската пътека в летен транс,
под изумрудените взори на листата.
С ливрея времето ми прави реверанс
и с наметалото на спомените ме намята.

Самотен скитник в тъй невзрачен свят,
разхождащ минало сред горските дъбрави,
загърбил мисълта да е богат,
простил се с болната илюзия за слава.

Копнеещ само за покоя на духа
под острите бодли на тишината.
Честит сред пропастите под върха,
издигнал скален паметник на самотата.

Дали се бих смалил като прашинка в дните -
да стана точка в центъра на колелетата...?
Така навярно щях да оцелея
(но нямаше да имам своя сянка)

в затвор от спици - със присъда вечност...!