Взеха си питиета и седнаха в една от лодките. Чадърът ги предпазваше от ярките слънчеви лъчи, а от капанчето се лееше дивна италианска музика. От онази - неувяхваща италианска естрада от 60-те и 70-те години на миналия век, позната от фестивалите в Сан Ремо. Явно собственикът на капанчето си падаше по тази музика и я пускаше най-вече за свое удоволствие. Диди не познаваше тези песни и буквално се прехласна по някои тях:

Se Casomai /в изпълнение на Рита Павоне/: https://www.vbox7.com/play:0942d8d9

Quando L" Amore Diventa Poesia /в изпълнение на Масимо Раниери/:

https://www.youtube.com/watch?v=FdPvG3RXxGM

Non Credere /в изпълнение на Мина Мазини/: https://www.vbox7.com/play:86cba340

Da Troppo Tempo /в изпълнение на Милва/: https://www.vbox7.com/play:5fb93067

https://www.vbox7.com/play:38918788

Сякаш Бог в този ден сипеше своята благодат върху двамата, за да остави ярка следа в паметта им. Опиянени от музиката, отскочиха до едно боядисано в зелено заведение, разположено на самия пясък, покривът на което беше покрит с тръстикови пръчки. Гледката от това заведение беше доста примамлива. Виждаше се целият огромен плаж, който в средата се увенчаваше от стар и ръждясал висок кей, навлизащ на около 400 метра навътре в морето. От кея заклети рибари хвърляха въдиците си с надеждата да уловят ценна риба, но преобладаващият им улов се състоеше от лапини. Често пъти някои от озлобените рибари размазваха нещастните си жертви с крак върху бетонната настилка на кея и псуваха с ярост, заради похабената стръв. След като се наобядваха Диди и Алфонсо достигнаха кея и се разходиха по него, за да се полюбуват на красивите гледки. А после поеха обратния път към Бяла, движейки се на юг по дългата плажна ивица. На юг плажът на Шкорпиловци ставаше по-каменист. В морето, в непосредствена близост до брега, се съзираха масивни скали. В случай на по-силно вълнение се пораждаха немалки опасности за къпещите се. Но това беше последното нещо, за което Диди и Алфонсо мислеха в момента. Обратният път беше достатъчно дълъг и за да се приберат навреме те трябваше неотклонно да се придвижват по посока Бяла. В планът на Алфонсо влизаше да извървят целия път само по бреговата ивица. Колкото по на юг вървяха, толкова повече опустяваше плажът. Тук-там се забелязваха нудисти, търсещи пълното усамотение и максимално чистите морски води. За тях по-скалистият характер на морския ландшафт изглеждаше повече като един плюс на местността. Най-после, въпреки знойния ден, двамата наближиха северната страна на Кара борун. Тя се състоеше от множество малки фиордчета, заградена откъм сушата с много стръмни и високи брегове. Наложително беше да се слаломира в насечен релеф с нескончаеми скали, сякаш взети от научнофантастичен филм, правен на друга планета. Местността беше подходяща и за снимки на следваща серия на филма "Аватар".  Скалите напомняха на гора от огромни човешки уши. Сякаш отрязани от гигантски предшественици на хората и засадени от същество с извратена фантазия около разлятия нос. А всъщност нещо в стил - естествени Рапа Нуи. Алфонсо и Диди с мъка се провираха през тесните процепи между отделните каменни уши. Така достигнаха до една голяма плоска скала, приличаща на площадка за излитане на хеликоптер. В единия й край, най-близкият откъм морето, той посочи на Диди странно изображение от естествен характер, приличащо на скална рисунка от древността. Познаваше го отпреди, но искаше и Диди да го види, защото бе нещо наистина впечатляващо. Диди буквално ахна от изненада и възхищение, защото съзряното напомняше домино с очи, но това бяха по-скоро очите на Марсианеца /както ги беше нарекъл Алфонсо/, а не на земно същество. Гледката беше уникална. Очите личаха съвсем ясно, очертани от специфични очни кръгове със значително по-белезникав цвят,  вероятно образуван от фини частици вкаменила се морска сол и полирана отгоре от самата скала. Изумителното идваше от геометричната правилност на компонентите на тези очи, образувана по случайно стечение на обстоятелствата, а не от преднамерените действия на някакъв художник или скулптор. Съзерцаваха за известно време това природно чудо и сякаш и на двамата не им се искаше да го напуснат. Алфонсо сподели, че снимането на подобни феномени може да изложи притежателя на снимките на опасност, но когато Диди го попита, защо мисли така, той отказа да отговори. Сякаш по невидим знак, двамата прекратиха съзерцанието на скалния феномен и продължиха пътя си. Бяха стигнали до най-изпъкналата към морето точка на Кара борун и попаднаха на едно приказно девствено плажче с пясъчно морско дъно. На самия плаж беше построен и изоставен, неизвестно от кого, голям вигвам. Около тях витаеше чувството, че са попаднали на острова на Робинзон Крузо, отплувал вече обратно щастливо към родината си и оставил в памет на поколенията своето необичайно жилище. Спонтанно се хвърлиха в бисерно чистите води на това плажче, за да се охладят преди да продължат пътя си. И усетиха огромен прилив на щастие, с което този магнетичен юлски ден зареждаше всичко живо. Синевата на небето и морето се докосваха в окръжността на хоризонта и сякаш взаимно си преливаха тайнствена жива субстанция, а пълното безветрие създаваше усещане за тотална застиналост на пейзажа до границата на една мистична метафизичност. Заредени с щастие двамата излязоха на брега и седнаха на една примитивна пейка, разположена в самия вигвам. Мълчаха и двамата, но Диди сякаш не издържа и внезапно отпусна глава на рамото на Алфонсо с думите: - Не ми се прибира. Искам да останем вечно тук. Алфонсо прие тези думи като признае за красотата на мястото, на този ден и на това, че подобни дни никога в бъдеще не се повтарят. Ако човешкият живот е една броеница, то те са перлите в нея. На него също не му се мърдаше от това място. Аналогията между Диди и Диди Мейсън не му излизаше от ума. Но той нямаше да направи това, което предстоеше да извърши, ако тя внезапно не произнесе:

Не ми се връща при майка ми. Можеш ли да ме отведеш? Завинаги!

Алфонсо дори не се изненада от думите й. Само, почти безмълвно, каза: - Мога да те отведа завинаги. Стига наистина да го искаш. И ако не пожелаеш после да те върна обратно! - Можеш да ме отведеш и на край света. Винаги ще те следвам - с пламтящи от силното чувство страни, прошепна Диди. Алфонсо я погледна така, че тя усети как погледа му бръкна до дъно в душата й, а после отчетливо и със странен глас произнесе: - Неправилно се изрази. Ще те отведа до края на световете! Остави нещата си тук - до моите - императивно каза той. Повече никога няма да ни потрябват. После се изправи и направи жест да го последва. Тя се плъзна след него като Евридика след Орфей. Точно зад вигвама имаше пътечка, която се изкачваше стръмно нагоре, през зловещо свлачище, към върха на Кара борун. Именно по нея я поведе Алфонсо. Беше много мъчително изкачване, защото често за краката не достигаше опора. Всеки път, когато Диди се подхлъзваше, той съумяваше да я хване и удържи с ръка. Тя никак не успяваше да разбере, как така той нито веднъж не се олюля. Пазеше перфектно равновесие, а Диди имаше усещане, че не стъпва по земята, а малко над нея. Атлетичната му фигура я караше да му се довери и да забрави за реалната опасност от падане в пропастта. В един миг той се наведе и вдигна нещо с лявата си ръка. Беше голям камък с идеалната форма на сърце. Малко над средата в това каменно сърце се бе образувала съвършена кръгла дупка. Диди нямаше моряшки опит и гледаше прехласната находката, мислейки я за естествена. Иначе веднага би заключила, че това сърце всъщност представлява котва, а дупката в него е предназначена, за да минава през нея въжето. Бяха изминали почти три четвърти от пътя до върха, когато пред тях изникна силуета на висок бор, оцелял по чудо от свлачището. Алфонсо й направи знак да спре и тя видя един голям гвоздей, който стърчеше от кората на бора. Той ловко окачи каменното сърце на бора, така че гвоздеят се подаваше през дупката. След това я притегли и опря гърба й върху ствола на бора. Миг по-късно тя установи, че каменното сърце стоеше точно на височината на нейното, но разположено от дясната й страна. Като че ли имаше две сърца, разположени от двете противоположни страни на средната й линия - едното - анатомичното, а другото от камък, взето от ритуал на древните ацтеки, след като жрецът го е извадил от жертвеното тяло и е направил магия, за да се вкамени. Тялото на Алфонсо беше толкова близко до нейното, че Диди го усещаше като еманация. Двете тела бяха станали кохерентни и невидим, но чувствен ритъм ги беше обладал. Липсваха само звуците на тамтамите, за да повярва окончателно, че се случва нещо крайно необичайно и мистично. Притвори очи. Преживяваше нещо подобно на сън, от който за нищо на света не желаеше да се събуди. В този миг Алфонсо прошепна в ухото й: - Казах, че баща ми е магьосник, но спестих част от истината. Той наистина е магьосник, но не от Земята. Научи ме на много неща. Както сега аз ще науча теб. После плъзна внимателно дясната си ръка по лявата й гърда. Диди усети, че ще припадне от допира. Изпита огромна възбуда и желание този миг да продължи вечно. Бе готова на всичко и тръпка на неземна наслада пробяга по снагата й. - Дръж очите си затворени и не ги отваряй, докато не ти кажа - нареди Алфонсо. Тя безпрекословно изпълни заповедта му. Цялата притихна в неистово очакване. И тогава усети как пръстите на ръката му минаха през гърдата й и навлязоха навътре в тялото й, сякаш то беше флуид. Опита се да помръдне, но установи, че цялата е напълно вцепенена. Беше я омагьосал да чувства всичко, но да не може да се движи. Пръстите на ръцете му продължиха да потъват и навлязоха в сърцето й. Тя виждаше своето сърце отстрани, като зрител седнал в киносалон. Наблюдаваше как показалеца му достигна една точка разположена в сърцето и я натисна, както внимателно се натиска клавиш на пиано. Можеше да се закълне, че това е точката Юй-тан, за която беше говорил на нея и майка й. В следващия миг усети мощен импулс, който тръгна от най-интимната част на тялото й, пробяга по гръбначния стълб и проби особена, неподозирана за нея до този момент, преграда. После този импулс попадна в мозъка й и сякаш той се разду и нарасна, а вътре в него проблясна овална зала, приютила импулса. Беше вече сигурна, че това е Залата на бъдещето, или както я наричаха Пещерата на брахман.
   - Отвори очите си! - нареди Алфонсо и тя мигновено изпълни нареждането му. С лявата си ръка той повдигна брадичката й силно нагоре и тя съзря върха на бора.
- Фокусирай се в него - процеди Алфонсо. Очите й се преплетоха с този връх и тя усети целия бор като писта. Жегна я усещането, че нещо щеше да излети от нея по него вертикално нагоре - към безкрая. Изпита върховно чувство на щастие. Щастие неземно, което знаеше, че никога преди това не е изпитвала и повече никога нямаше да изпита. Внезапно цялото пространство около тях се изпълни със сумрак и после се сви, наподобявайки сивкав комин. Диди можеше да се закълне, че над него сияе ярка синкава звезда. Точно в този миг от звездата излязоха два тънки сини лъча и се спуснаха през комина към всеки един от тях. Тя усети как междувеждието й вибрира ожесточено и единият лъч като мълния хлътна през него и освети Залата на бъдещето.  Другият лъч очевидно бе попаднал в междувеждието на Алфонсо. Странно отдалеч дочу последните му думи:

Ще се видим на Сириус!

Чувайки последните думи на Алфонсо, Диди усети как започва да губи от теглото си. Олекваше много бързо и сякаш се превръщаше в нещо като чист дъх /или полъх/, носещ се в пространството. Вече нямаше тяло, нямаше форма. Добиваше странно усещане - усещане за нещо, което не е лично, а чисто космическо. От нея струеше синкава светлина. И тази светлина се заплиташе в една друга синкава светлина, за да образува двойна спирала. Нещо като светлинно ДНК. Придобиваше съзнанието, че е чисто лъчение и лъчите, които се бяха спуснали към нея и Алфонсо образуваха тази спирала. Двамата се трансформираха в общо цяло и левитираха спонтанно и на чисто светлинно ниво, издигайки се към звездата, наречена от Алфонсо Сириус. Изпитваше чувство за сигурност и отсъствието на липса, за каквото и да било. Сякаш се завръщаше в родината си, за съществуването на която никога не бе подозирала. Същевременно в паметта й проблясна мистичната легенда за догоните - африканско племе, което навремето беше хвърлило в потрес астрономите със своите сведения за неподозираната трета звезда - Сириус С  /астрономията знаеше единствено, че Сириус е двойна звезда, т.е. знаеше за съществуването на Сириус А и Сириус B/. Догоните твърдяха, че виждали Сириус С директно от една пещера, която така и не беше открита. Сякаш вишудха нашепна на Диди, че въпросната пещера е всъщност Пещерата на брахман. Някой, някога, бе слязъл от Сириус чрез синкавия лъч, за да научи догоните да проникват в Пещерата на брахман, вероятно чрез мантра подобна на "Сезам отвори се!". Съзнанието на Диди се разширяваше експоненциално и тя изпитваше чувство на непрестанен ментален оргазъм, който правеше така, че двойната светлинна спирала мигаше високочестотно в синия край на спектъра. Вече знаеше, че всъщност не съществуваше Сириус С, а звезда, която представляваше Сириус C-D, като D-компонентата на тази звезда се състоеше изцяло от тъмна материя.Всъщност се касаеше за изкуствено създадена стационарна черна дупка - явление неизвестно на земните астрономи. Третото око на Сириус! Или, другояче казано - неговата Пещера на брахман. Тя беше прототипа на Пещерата на брахман у хомо сапиенс, но от физическата реалност.  Внезапно Диди прозря, че Алфонсо и тя са безсмъртни. Техните човешки форми представляваха най-съвършените възможни холограми, но матрицата на чистото им съзнание пребиваваше в D-компонентата на Сириус. Чувство на небивала сигурност я обливаше като космически ниагарски водопад. Пълчищата от египтолози никога нямаше да научат, че точно Сириус С-D е въщност второто небе Дуат от древноегипетските вярвания, на което се преселват душите на мъртвите фараони, водени с ладия от богът-сокол Хор, с неговото всевиждащо Око и от вярната му свита свита придружители - Шемсу-Хор. Всъщност пирамидите бяха пространствено-темпорални пръстени на Мьобиус, чрез които Ка-то на мъртвите фараони преминаваше в паралелното време на Дуат, за да се завърне /от втората писта на мьобиусовата лента/ от Дуат отново на Земята, претърпявайки реинкарнация.
     В новата си - дематериализирана форма, Диди усещаше всеобщата връзка между нещата, дори и между най-незначителните такива. Сякаш нейната вишудха се беше разтворила в синкавия лъч, усукан в светлинната двойна спирала и тя възприемаше целия космос като едно неделимо цяло. Големите парадокси на квантовата механика и въобще на всичко от микросвета, произтичаха от разглеждането на компонентите на този свят като множествени. А всъщност не съществуваше подобна интерпретация. Всичко беше обгърнато от лепкавата Паяжина на единността. За тази мистична и свръхлепкава Паяжина-единност се грижеше странно и всемогъщо космическо същество, което на Сириус С-D наричаха ПАЯКА. ПАЯКА изпускаше специални квантови частици, които всъщност представляваха суперглюоните. Той се хранеше с жива материя и изхвърляше суперглюоните като безкрайномалки топченца "туткал" от организма си. Всяко живо същество излъчваше "Ж"-вълната от своята Пещера на брахман, която представляваше малка Зала на бъдещето от Огромната вселенска Зала на бъдещето, обитавана от ПАЯКА. Всъщност "Ж" се образуваше от две залепили гърбовете си "К"-та. Това означаваше, че всяка частица жива материя се задаваше от двойка "К"-частици, едната, от които беше антидвойника на другата. Точно както двойката електрон-позитрон задаваше фотоните - квантите носители на светлината. Можеше да се мине и само с електрона, ако си го представяме като делфин в квантовото море, който изскачайки над морето е електрон, а после потъвайки под повърхността му се превръщаше в позитрон. Така този делфин-електрон живееше над повърхността в бъдещето, а под нея - в миналото. Ка-материята беше забелязана още от древните египтяни. Тя е ефирната одежда на грубия материален свят - неговата аура. Материя, която е на границата на живо и неживо. Нито жива, нито мъртва, а точно на границата между тези две категории.  Египтяните я асоциираха със Сянката и техните пирамиди бяха Зали за съхранение на Ка-двойника. Нещо като гигантски хладилни камери, където го съхраняваха непокътнат с хилядолетия. Съществуването на Ка-материята следваше и чисто математически - от знаменитата теорема на Бернард Болцано, съгласно която ако в един числов интервал една непрекъсната функция приема освен положителни и отрицателни стойности, то в някаква точка от този интервал тази функция се анулира. Уравнението на връзката, между "Ж" и "К" вълната, допускаше символичното изразяване:

(1/2). "Ж" = "К",

т.е. "К"-вълната беше половината от "Ж" вълната. ПАЯКА ловеше "Ж"-вълните като поклащане на Паяжината. Дори това поклащане да беше и в другия край на вселената, Той се придвижваше по тази Паяжина до мястото на излъчването и омотаваше нещастната форма на живот, а после я изсмукваше, за да произведе суперглюоните, необходими Му за целостта на Паяжината. Диди си спомни стихотворението, което Алфонсо й бе рецитирал на плажа на Шкорпиловци:

ПОСЛЕДНИЯТ ОТ СИРИУС

Една сълза заседнала ме връща
назад към първоспомена за Сириус.
Звезда на първородната ми Същност
на доживот Осъдена сред земни жители.

Когато Падналият ангел ме повика
бях само на петнадесет години.
Със синя тога - Първожрец на Сириус.
Със синя кръв и власт небесносиня.

И управлявах девет царства във вселената.
Царства на черно-пурпурни вулкани.
Във кратерите им присвяткваше неземното.
Те бяха сини като океани.

Мъгли виолетови пълзящолъчваха
от отвори загадъчно овални. -
Зародишите древни на Могъщите,
държащи в жезлите си всички тайни.

Те контролираха дори и Паяка. -
Мистична сила с власт над Боговете.
По мрежа-паяжина лази Той към краищата
на космоса студен и световете.

В неведом миг телото си съзирам -
по синкав лъч, през сив тунел, издига се.
Със тайнствени очи в една звезда се взирам.
И знам (с обзело ме спокойствие), че това е Сириус.

Тогава то й прозвуча като научна фантастика, но вече бе убедена, че е чиста реалност. Нейното разширяващо се съзнание си обясняваше с невероятна лекота неща, които навремето бяха затруднили най-светлите умове на човечеството. Спомни си как в училище бяха учили за Йохан Кеплер - откривателят на основните три закона за движението на планетите около слънцето. Кеплер бе забелязал /първия си закон/, че всяка планета обикаля около слънцето по орбита, която представлява елипса и в единия фокус на която е разположено самото слънце. Той беше пропуснал да постави, обаче, въпроса - какво има във втория фокус на тази елипса. Този въпрос беше пропуснат и от великия Нютон, който умело, чрез открития от него закон за всемирното привличане, беше съумял да докаже строго трите закона на Кеплер. Физиците и астрономите имаха странното разбиране, че причините за явленията са физични. Това силно стесняваше основата на мисълта им, а оттам деформираше картината, която те извеждаха като следствие, до степен на невярност. Сякаш надянала рентгенови очила /благодарение на своята дематериализация/, Диди вече съзираше истинските причини за нещата. Те бяха като фараони, командващи физическата реалност. Последната се свеждаше до робите на фараоните, които строяха за тях неща от приказките. Постепенно проумя важността на двойката кръгове. Да речем един много голям кръг и друг - значително по-малък от него, разположен изцяло вътре в първия, но така че центровете им да не съвпадат. Нейният стремително растящ интелект за миг осъзна, че така се описват всички елипси. Тези елипси се получаваха от движението на всевъзможните кръгове разположени изцяло в големия кръг и несъдържащи малкия, но така че да се допират едновременно и до двата. Центровете на тези подвижни кръгове описваха елипсите с фокуси - центровете на големия и на малкия кръг. Това незабавно обясняваше първия закон на Кеплер. Всяка планета можеше да се стилизира чрез подходящ кръг, както и самото слънце. Оставаше неизвестният голям кръг, който бе убягнал от телескопите на астрономите. В центъра му се събираха всички отразявани от планетата лъчи попаднали върху нея от слънцето. Сякаш това образувание се хранеше ненаситно със слънчева светлина, използвайки планетите за елиптични ротори, фокусиращи в тайнственото му око светлината на звездата. В съзнанието на Диди телепатично се прокрадна името на това гигантско образувание - Циклопа! Окото на Циклопа се хранеше със слънчева светлина. То имаше връзка с най-ярките звезди от галактиката, в частност със Сириус C-D и с необичайно ярката звезда VEGA от съзвездието Лира. Мисълта за Циклопа й навя спонтанна асоциация с циклопа Полифем от древногръцките митове и съзнанието на Диди високочестотно затрептя от ужас, затворено в синкавия лъч. Спомни си, че Алфонсо й бе разказал, че Сириус С-D е изкуствена база - копие на VEGA, на която са се преселили вегайните, сред които бяха той и баща му. Ядрото на тъмната компонента на VEGA представляваше онова, което вегайните наричаха vega666. Ролята на Циклопа се състоеше в това да генерира, от засмуканата слънчева светлина, с помощта на процес наподобяващ радиоктивния разпад, веществото БДЗЯ - свръхлек метал за направата на копия на душите на вегайните по тяхната праматрица /шифро-код/, нещо като "восъчна отливка". Циклопа излъчваше БДЗЯ на порции от специални тъмни лъчи, с които захранваше копието на vega666, разположено на Сириус С-D. Това беше базата на безсмъртните, контролирана от МОГЪЩИТЕ, над които дори и ПАЯКА нямаше власт. МОГЪЩИТЕ реализираха власт над всичко с помощта на своите магически ЖЕЗЛИ, които силно наподобяваха жезъла в дясната ръка на древноегипетския бог Сет /братът на богиня Изида/:

https://thebulgariantimes.com/%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D0%BE%D0%B3-%D1%81%D0%B5%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BD%D0%B0%D0%BB-%D1%82%D0%B0%D0%B9/

Всъщност този жезъл се наричаше мещиф и наподобяваше голям храмов ключ. С помощта на мещиф синът на древноегипетския бог Озирис - всевиждащият Хор, беше бръкнал в устата му, като в секретна ключалка на сейф и беше превъртял ключа в ключалката, за да избълва Озирис - владетелят на подземното царство, мъртвите. Явно мещифите даваха пряка възможност на МОГЪЩИТЕ да извършват възкресение. Самият Озирис беше блестящо същество, самодържец на огромен подземен град - наричан от гърците Хелиополис /град на Слънцето - Хелиос/.  По тази причина Озирис беше асоцииран и с бога на слънцето. Бог Хор, изобразяван на стелите с маска на сокол, неслучайно бе възкресителят на мъртви. Той ги възкресяваше по една единствена причина - да добие тяхното БДЗЯ. Диди внезапно осъзна връзката между Хор и съществото наричано Орела в древнотолтекстките вярвания. За този Орел тя беше чела в книгите на Кастанеда и по-специално в една от тях - "Дарът на Орела". Мъртвите трябваше да минават на пръсти покрай Орела, ако не искаха Той да ги забележи и да изкълве душите им. Кастанеда не бе изяснил, с каква цел са нужни на Орела душите на мъртвите, но беше близко до ума, че тази цел беше добиването на БДЗЯ. Орел или Сокол - разликата в случая беше несъществена. Касаеше за хищна птица, която поглъща човешките души. А може би душите на всички същества - земни и неземни, които притежаваха души. Диди си спомни за гръцката митология. Там бог Зевс принуждаваше своя баща /и повелител на времето/ - Кронос, да избълва погълнатите от него собствени деца. Налице беше очевидна и неслучайна прилика между митовете на древните народи. Внезапно Диди осъзна, че пътешествието й е завършило и тя е достигнала вече Сириус C-D. Двойната светлинна спирала се бе разплела, а синкавите лъчи се бяха изправили и трансформирали в синкави наметала. Видя своя земен образ и този на Алфонсо, наметнати от тези сини наметала. Всъщност тя беше придобила способността да се вижда в произволно избран образ и да приема такъв. Разбираше, че всички форми са своеобразни холограми. Те не бяха истински, а се използваха за навигация от МОГЪЩИТЕ. Спомни си как Алфонсо й разказа на плажа на Шкорпиловци, че той е  Първожрец на Сириус. Това беше равносилно на фараон в египетското царство. Сега тя беше неговата избраница и той й се усмихваше по неповторим начин. Хвана я за ръката и я поведе. Вървяха през някакъв тунел от същества-сенки, които се отдръпваха назад при преминаването им. После минаха през друг тунел, състоящ се от очите на други същества - съществата с всевиждащите очи - очи, като окото на бог Хор. Усещаше някакво чувство на огромна закрила и не изпитваше дори и частица от страх. Тази закрила идваше от синьото наметало на Алфонсо. Някаква сакралност вееше отвсякъде. Особената синя светлина беше идентична с тази от Пещерата на брахман, а Алфонсо чисто телепатично комуникираше със съзнанието й и я приобщаваше към тази съвършено нова за нея действителност. Действителност, която й харесваше много повече от земната. Ето защо в това съзнание не възникваше никакво усещане за носталгия към Земята. За нищо на света не желаеше да се завърне там обратно. Сега земният живот й изглеждаше равносилен на затвор. Най-накрая достигнаха до кратерите на черно-пурпурните вулкани.  Преброи ги - бяха точно девет. От тези кратери се издигаха, като тънка пара, виолетови мъгли-воали. Кратерите бяха наредени в шпалир и те преминаваха покрай тях. Мъглите по странен начин пълзящолъчваха. Сякаш зрението ги пресичаше с безброй равнини, в които те искряха като лъчи-пъстърви пред погледа на зрящия ги. Диди надникваше в самите кратери. Те всички имаха идентична и съвършено овална форма на странна и магична елипса, каквато тя никога не беше виждала. Но най-силно я изуми усещането, че вътре в тези кратери лежаха цели океани със син цвят, съвпадащ с този от Пещерата на брахман.
      Нима е това, което си мислеше? На дъното на тези сини океани лежаха безсмъртните матрици на същностите. Онези първосъщности, от които произлизаха всички форми. МОГЪЩИТЕ ги съхраняваха така във вечността. Това бяха своеобразни мавзолеи на неизменящото се. Светът на мълчанието - красив, приказен и недостъпен. И сега, под закрилата на синкавото наметало, Диди си спомни съвсем отчетливо разказа на Алфонсо за самбхогакая и за синята мъгла, в която подобно лист хартия той се е реел, падайки все по-надолу и надолу. Дъното на това надолу трябваше да съвпада с дъното на един от деветте сини океана. То представляваше Саркофага на Същността. Това откритие я екзалтира неимоверно, защото чрез него ясно осъзна, че връзката й с Алфонсо е безсмъртна. Вече нищо не можеше да я застраши. Страхът и Ужаса /Фобос и Деймос/ бяха изгубили завинаги властта си над нейното разширено съзнание. Разбра, че благодарение на Алфонсо нейната първосъщност също лежи в един от тези сини океани - вечна и непристъпна, и никаква власт във вселената не може да промени този факт. Обзе я величествено спокойствие. Именно това величествено спокойствие представляваше истинското щастие. Беше се завърнала у дома. Завинаги. Завинаги с любимото същество, което й разкри тайните на всемира. Нищо повече не й беше нужно. Намираше се в извора на живота - чист и кристален. Син и покровителствуващ я. Сега беше една от МОГЪЩИТЕ и нейното аз се простираше във всяка една от посоките на вселената, под формата на радиален и всепроникващ синкав лъч. Внезапно осъзна, че тя винаги е пребивавала в този извор, дори още преди да проумее това, а Алфонсо се оказа Пратеникът, донесъл й проглеждане. Той беше Кроулистът от синкавите океани. Онзи неземен Кроулист, който я отведе от земния затвор, за да я направи истински щастлива. Най-после беше декодирала смисъла на неговото стихотворение:


ЖЕСТОКО Е

 

Жестоко е внезапно да излезеш
от рамката на своя сън последен -
да станеш стръкче цвят върху паважа
под шествието на случаен делник.

Жестоко е да бъдеш лист отнасян
във шепата на виещия вятър -
все по-далеч от своето начало,
потрепващ в пипалата на безкрая.

Жестоко е да си самотна птица
във зимен ден увиснала бездомно,
обесена с въже от тежка мисъл
в гнездото на изсъхналите клони.

Жестоко е да си съвсем свободен -
в пространство безгранично да навлезеш,
плувец зареян сред самата вечност,
стопил се във студения щ център...

 

Беше го декодирала завинаги и сякаш беше преплувала заедно с него всички морета и океани, достигайки до всички земни и неземни брегове.

Тя - безсмъртната любима на Кроулиста!

 

 

 

 

 

 

 

Прочетох в захлас и мога само да препоръчам този разказ на всички тук.
Благодаря, Мисана!

наистина много интересен разказ.Впечатлих се.
Мине не мине време, вадиш по някоя реликва.

Радвам се, че ти хареса.