Реаниматорката Мая се запозна с него на плажа в Бяла. Съзря го как излиза от водата като морски бог. Беше по-красив от всички мъже, които бе виждала през живота си. Строен, с безкрайногъста гарвановочерна коса, през която не би могъл да мине нито един гребен. С особена - загадъчна и аристократична усмивка. Изпита чувство на странно привличане към този непознат. Видя го как влезе преди около час в ледено студената морска вода, в която нито един плажуващ не смееше да нагази дори до глезените, а после отплува в далечината. Кроловите му ръце при замахване създаваха впечатление за чайки, отдалечаващи се по повърхността все по-навътре и по-навътре. Истинска магия. С крайчеца на окото си улови опустялата му плажна кърпа, а на нея небрежно захвърлено лежеше малко черно тефтерче. Женското й любопитство надделя и тя, след като щателно се увери, че наблизо няма някой, който да проявява интерес към него, приседна до кърпата и го пое в ръце. Разтвори го плахо, съзнавайки, че не е редно да наднича в нещо, което вероятно е толкова лично. Ала детето в нея взе връх и тя се зачете.   Беше минидневник от мисли, записани с много ситен почерк, напомнящ стенограма. Погледът й пробяга първите няколко реда:

Младостта се поддържа от вид наркотик отделян от мозъка. Той се синтезира от хипофизата, щитовидната и тимусната жлеза. След 25 годишна възраст нивото му в кръвта намалява, а след 50 мозъкът престава да го секретира. Ако бъде дешифриран съставът му, той може да бъде инжектиран, както инсулина на диабетиците и така да се поддържа младостта.

Любопитството й неприлично набъбна и тя ловко отгърна следващата мини-страничка. Прочете:

Ние съществуваме извънтелесно и изобщо извън всяка форма, както ирационалните числа в десетичен запис.Това е непрекъснато дописващата се наша константна същност, която наричаме аз.

        Вече изгаряше от нетърпение да го заприказва. Зодия Лъв, тя работеше на самия плаж в една дървена къщичка - пункт за реанимация. А извън летните месеци беше лекар във Варна. В малкото градче Бяла съчетаваше реаниматорската професия с морския курорт. Мая се беше развела преди години, но още проклинаше неудачния си брак. От него тя роди дъщеричката си - Диди, която я следваше по петите навсякъде, като сянка. Имаше амбициозни планове за бъдещето й. Обичаше и да готви. Готвеше с много любов, сякаш очакваше някой мъж да оцени високите й кулинарни умения и да й предложи нов, значително по-успешен брак. Като много жени тя не губеше надежда да срещне принца от мечтите си, въпреки че приближаваше 40-те. И докато тръпнеше в очакване да го срещне, поддържаше фигурата си с помощта на хатха йога. Красивата й руса коса и стройното тяло й придаваха финес и атрактивност. Ала точно в тези мигове тя се беше вторачила в черното тефтерче, сякаш очакваше да получи от него отговори на най-съдбоносните си въпроси. Очите й трескаво зашариха към следващия текст. Прочете:

Тялото трябва да бъде колесница за духа, а не инвалидна количка!

Погледът й буквално се гмурна под написаното и там съзря:

Бавните сигнали проникват по-надълбоко и предизвикват трайни промени. Същото е и с бавните движения. Истинската йога е бавна и спокойна. Величествена и тиха. Тя стига до бога на всяко движение, на всяка субстанция. Всяко наше движение трябва да бъде незабележимо, тихо и смирено, защото е всъщност молитва към бога на неговата същност.

От години практикуваше асаните, но влагаше в тях предимно физически елемент. Трябваха й само, за да може да привлича мъжките погледи с фигурата си. Никога не беше и помисляла, че зад тях стои нещо повече. И току-що една врата сякаш се открехна и тя проникна плахо в предверието. Чувстваше се необичайно в него. Като попадналият крадешком в храм. И точно тогава внезапно чу глас:

Какво правите с тефтерчето ми?

Беше застанал изправен пред нея, държейки в ръце плавниците си, върху които прочете надписа - Делфин. От тях още се стичаха тънки струйки вода, а фигурата му бронзовееше с необичаен загар на фона на слънцето. Всичко изглеждаше толкова странно и нереално. За миг съзнанието й се замъгли от изненадата и в него се мярна мисълта:

Този сигурно е братът на делфина...

Искаше да намери някакво извинение за непростимото си любопитство, накарало я да тършува като ученичка в чуждото тефтерче, но знаеше, че няма да успее. От притеснение загуби ума и дума. Сякаш почувствал душевния й смут, той проговори повторно:

Аз май ви уплаших. Не беше нарочно. Защо не седнете на кърпата ми. А аз ще отскоча да си взема един душ и ако искате после ще поговорим. През това време, ако не бързате, дочетете започнатото. Не е бог знае каква тайна, или поне не съперничи на скрижалите от кивота.

Мая понечи да отговори, но мъжът вече се беше отдалечил. Реши да го изчака.
И отново се вторачи в мъничките разкривени буквички от тефтерчето. Прочете:

Когато искаме да вървим по пътеката на познанието, трябва да постъпваме като мореплавателя: неоходимо е да се знаят само крайбрежията на материците, а не тяхната вътрешност, за да бъде плаването успешно.

А малко по-надолу в полезрението й попадна:

Време - това е архимедовата сила, която възниква при потапянето на малките неща в големите.

Искаше й се да скрие това тефтерче в пазвата си и да го отвори пак, когато е абсолютно сама. Но знаеше, че няма да има подобна възможност. Защото зад гърба й се чу гласът на тайнствения непознат: Извинете ме, че Ви накарах да чакате. И той с котешка лекота приседна на кърпата до нея. Мая усети лек световъртеж, но запази присъствие на духа и подаде ръката си: д-р Мая Генчева - реаниматорката на този плаж съм. Най-сетне щеше да узнае името му и тайните ставаха с една по-малко. Последва леко забавяне от негова страна, като че ли не желаеше да разкрие самоличността си.  Но после той решително изговори с отчетливия си и кадифен глас, който тя определи като бас баритон: Алфонсо Евила. И деликатно стисна ръката й.
- Тук съм на почивка. И сякаш за да я изпревари въпросите й добави: Български гражданин съм. Майка ми е българка, но баща ми е испанец. Той ни е изоставил, когато съм бил на три години. Имам съвсем смътен спомен за него. Остана учудена от естествения начин, по който той скъси дистанцията помежду им и усети, че задиша по-леко. - Влизате много навътре. Не се ли страхувате? Предишните дни спасителите ви гледаха с бинокъла, но ви изгубиха от поглед. А днес водата е само 16 градуса. Как издържате без неопренов костюм толкова дълго време в нея? Алфонсо я  погледна с лека и подкупваща усмивка. - Ами много е просто - отговори той. В първите 200 метра водата е наистина 16 градуса, но след това става топла като чай. Течението е изтикало топлата вода навътре. Ала курортистите не знаят това и не смеят да влязат. И все пак - настоя тя - докъде влизате? Колко навътре? Видях, че е зад линията, по която се движи кометата.  Алфонсо я погледна въпросително. Явно не обичаше да го подлагат на разпити. После каза. - Обикновено влизам зад шамандурата, която маркира международни води. Тя е доста голяма, за да се вижда от корабите и е на около 3 км от брега. После обръщам обратно. - Видях, че плувате само кроул - продължи Мая. Не се ли уморявате? Алфонсо заинтригувано я погледна. После замислено отговори: - Не, кроулът е по-малко уморителен от ходенето. Плуващият кроул би могъл дори да заспи във водата. Ако тялото му не се преохлади и няма нужда от сън, човек би могъл да плува кроул вечно! -  Не знаех това - усмихна се Мая. Винаги съм мислила, че брустът е най-лесният и най-малко уморителен стил. Така и не научих кроула. - О, не! - реагира Алфонсо. Брустът е труден и много изморяващ стил. При него движенията са силно насечени и дишането е спазматично. Анаеробното дишане при този стил е направо невъзможно. Любопитството на реаниматорката растеше и тя изстреля напосоки. - Прочетох в тефтерчето ти кратки бележки за йога /нали мога да мина на ти/. Ти занимаваш ли се с йога? Вегетарианец ли си? Беше предварително наясно какви отговори ще получи, но реши да спази протокола. - Да, занимавам се с йога от дете и съм вегетарианец - кимна Алфонсо. Майка ми настояваше за това. Така искаше да ме предпази от черна магия. Защото моят баща е магьосник. Един от най-опасните черни магьосници на планетата. С голяма практика и постижения в тази област. Това стана причина да претърпи катастрофа, която едва не му отне живота. Остана инвалид и сега живее прикован на инвалиден стол. Но със заниманията си той постави майка ми и мен в голяма опасност. Нали си чувала /и аз минавам на ти/ за всеобщата връзка. - Всяко едно нещо е свързано, с което и да е друго чрез много фина хармония, а черните магьосници нарушават тази хармония и предизвикват катастрофи в света на другите, а оттам и в собствения си свят. Аз имам природен брат, който пострада от тези практики на баща ми и сега също е в незавидно положение. Той живее в Испания. Имам и природена сестра, но за щастие тя досега не е сполетявана от нещастие.
-  За мен ти си загадъчна личност - вметна искрено, Мая. Занимаваш ли се с пранаяма? -  Разбира се. Йога е базирана върху дишането - отговори Алфонсо. Профаните дишат външния въздух, а йогите - вътрешния, който се нарича ваю. Чрез него те подчиняват психиката си и неволевите органи /като сърцето например/ и влизат в най-дълбоките й състояния чрез инструменти като дхарана /мека концентрация/, дхиана /дълга дхарана/ и самадхи /дълга дхиана/. Но нищо от това не е възможно, ако не се използва задържане на дишането /фактически прекратяването му/. Това практикуват и животните и терминът за него е апное. - Мая скришно наблюдаваше Алфонсо. Той говореше някак енигматично и напълно дистанцирано от нея, а очите му светеха с особен и поглъщащ я блясък, от който тя сякаш бе имала нужда цял живот. Беше като говореща енциклопедия, но не от онези - отегчителните, а жива и такава, че имаш нужда да я слушаш до безкрай. - Апное забавя сърдечната дейност. Съществува неопровержим закон. Броят на дихателните цикли за една минута /един дихателен цикъл се нарича вдишване и издишване/ е винаги 4 пъти по-малък от броя на сърдечните пулсации за същата минута. Тоест ако си направил 15 дихателни цикъла, пулсът ти е 60 удара в минута, а ако направиш 18 дихателни цикъла, пулсът ти е вече 72 удара /т.е. приетият за нормален/. Ето защо йогите се стремят към забавяне на дишането си и така намаляват сърдечните си пулсации. Това води автоматично и до сваляне на кръвното налягане. Дори задържане на дъха за една минута незабавно сваля кръвното без всякакви хапчета. Така се забавят всички жизнени процеси в организма, а оттам се забавя и темпа му на стареене. Това е един сигурен начин за дълголетие /не единствен разбира се/, който бърка в голяма дълбочина - дори и на генно ниво. - Не мислех, че е толкова просто да постигаме дълголетие - недоверчиво изрече Мая. То не зависи ли изцяло от гените? Еднодневката живее само един ден, котката около 15 години, кучето - по-малко, човекът около 90, а костенурките и гарваните стигат до 300, при това без да задържат дишането си. Говоря, разбира се за горни граници. Трудно е да се проумее причината за всичко това. -  Напротив, тя отдавна е известна - вметна Алфонсо. Нарича се число на Хейфлик. То е горната граница на деленето на клетката в клетъчна култура за всеки един биологичен вид. Достигне ли се това число, смъртта за индивида неминуемо настъпва. Само раковата клетка се дели неограничено и значи е безсмъртна. Ако можехме да осъществим контрол над раковите клетки, т.е. да ги синхронизираме, щяхме самите ние да сме безсмъртни. Тук ситуацията е същата, както при неуправляемата и управляемата ядрена реакция. А иначе ние, засега, не можем да отменим числото на Хейфлик, но можем да забавяме неговото настъпване и йога е един от начините да постигнем това ефективно. Разбира се, йога има много по-голяма цел от това да продължава живота на индивида. Това нейно постижение е само един, бих казал, попътен ефект. В този момент към тях се приближи Диди.
- Мамо, идвай си вече, умолително изрече тя. Завесата падна. Мая се прибра в къщичката за реанимация, а  Алфонсо се изкачи на бегом по стръмния баир над плажа до станцията, в която пребиваваше на почивка. Щеше да се отдаде на дългите си тренировки на спортната площадка зад училището. Да играе на висилка и на успоредка, а после да направи втория си йога сеанс за деня. И главното - да не пропусне вечерята си, която се състоеше от два домата, бучка сирене и филия хляб. Не биваше да я пропуска, защото се хранеше само веднъж в денонощието по системата въведена от българския рехабилитатор и геронтолог - Янко Балиев. С Янко се запознаха на Черни връх. Той беше нисък човечец на възраст 65, но с перфектна фигура, на която можеше да завиди всеки младеж. Създал бе строго мотивирана научна система за правилно хранене и я спазваше железно. Идеята му се състоеше в това, че през деня - до 18 часа, е доминантен симпатикуса, който предразполага организма към динамика, а вечер - след 18 часа и до 6 сутринта, надмощие взема вагуса, който умиротворява целия организъм. От тези негови наблюдения бе извлякъл правилния извод - никаква храна между 6 и 18 часа, защото това е равносилно на саботаж. Само упражнения и вода. Единственото хранене трябва да се извърши между 18 и 19 часа, за да се усвои пълноценно от организма внесеното чрез храната. На другия ден Алфонсо стана в 4 часа и се отправи пеш към Иракли. Тъкмо достигна огромния пуст плаж и изгревът започна. Бог Хелиос се появи на хоризонта, раждайки се от морската повърхност - мистичен, огненорозов и бързо растящ. В тази си фаза той беше онова Хепри, за което говореха жреците от Та Кемет, за да се превърне в Ра около пладне и в Атум на залез. Триединното божество позиционирано в зеницата на всеки човек, в зависимост от неговата древност, на съответната кота от траекторията си в кристалното очно тяло. Когато Хелиос се въздигна на своята огнена колесница изцяло над водата, Алфонсо се потопи в морската огледално гладка повърхност, а на плажа, като изпращачи на огромен перон, стояха втренчени в него многобройни чайки. Бяха притихнали и съсредоточено, с интелигентно любопитство го съзерцаваха. Той замахна кроулово с ръце и отплува в посока към Бяла. След 3 часа щеше да излезе на Бялския плаж. Когато навлезе в сърцевината на Ираклийския залив, като малки змийчета започнаха да изникват главичките на бреговите носове. Вдясно се показа нос Емине, вляво носът на Обзор, а после нос Свети Атанас. След около 15-минутно плуване той вече ясно виждаше и Бели нос, а зад него като призрак се подаваше Караборун /Черни нос/. И всичко това се случваше в една велика тишина, сякаш времето беше спряло. Съществуваше само той - Кроулистът, морето и позлатените от изгрева чела на носовете. В 9 часа той стъпи на плажа на Бяла и се излегна на пясъка за лека почивка, положил плавниците под главата си, оставяйки тялото да поема живителните слънчеви лъчи. Беше покрил очите си с длани и усещаше как блаженството пълзи и достига всяко едно ъгълче на тялото му. Буквално медитираше, но женски глас го върна в реалността: - Чаках те! Гласът бе на Мая и се чуваше точно зад него. Алфонсо пъргаво се изправи на крака и я видя как го гледа с особен поглед, сякаш е намерила нещо изгубено. - Моля те да влезем в къщичката. Каня те на гости. Диди също ще се зарадва да ни гостуваш. Аз направих кейк и искам да те почерпя. Тук тя хвана ръката му и гледаше умолително като дете, което ще се разплаче, ако откажат да изпълнят желанието му. Затова реши да приеме поканата и я последва. Щом прекрачи прага на дървената къщичка, му направи впечатление колко образцово бе поддържана тя от майка и дъщеря. Съзря множество медицински уреди и инструменти, към които по принцип изпитваше отвращение, защото ненавиждаше лекарите и всичко свързано с тях. Смяташе ги за шарлатани и се бе зарекъл никога да не им попада в ръчичките. Откакто бе станал самостоятелна личност не беше стъпвал на лекар  и нямаше намерение да го прави, докато е жив. Справяше се сам с всеки здравословен проблем. Единствената помощ, която приемаше бе тази на стоматолозите, но за щастие зъбите му бяха здрави и много рядко ги посещаваше. В паметта му се въргаляше неприятен спомен. Като дете му се бяха образували множество брадавици по ръцете и кокоши тръни по ходилата. Буквално не можеше да стъпва от тях. Уплашената му майка го заведе в Медицинска академия и там лекарите изпробваха всичко с каквото разполагаха. Гориха ги с електричество, с течен азот, но нищо не помагаше. Те винаги регенерираха. Така изминаха години. Отчаяният Алфонсо изпробваше всевъзможни неща, за да се излекува, но не успяваше. Накрая направи голямото си откритие. Йод + витамин В1. Мажеше с тази комбинация гнусните образувания и те изчезнаха още на третия ден безследно.
     Мая го гледаше така, сякаш беше от кралски произход. Стана му неловко и той седна мълчаливо на поднесения от нея стол. В замяна на това Диди не прикриваше своята неприязън. Сякаш майка й бе сабинянка, която бе дошъл да похити.
- Опитай от кейка. Имам и прясно мляко. Домашно е. Доставят ми го от Варна - започна да реди Мая. На Алфонсо му се мярна мисълта, че Диди го гледа с такова неодобрение, може би защото е решила, че той сега ще изяде провизиите им и ще изпие запасите им от домашно мляко. И без това нямаше намерение да го прави. Затова внимателно отговори. - Благодаря ти, Мая, трогнат съм! Но не мога да приема. Храня се по специален режим - само вечер. - Тогава ще ти увия от кейка за вкъщи, а тук имам празно шише от един литър. Ще ти сипя млякото в него. Надявам се, че това вече няма да ми откажеш. Ех, колко много искаше да й откаже Алфонсо, не само защото избягваше въглехидратите, но и заради укорния поглед на Диди. Но не искаше да обижда любезната домакиня. Тя тутакси приготви всичко и ловко го мушна в една платнена торба. - Сама съм я шила - отбеляза Мая. Утре ще ми я върнеш. Тъкмо да има повод да се видим отново. А после попита: Каква пранаяма правиш? Аз все се готвя да започна с дихателните техники, но засега съм само на асаните.
- Сук пурвак - отговори Алфонсо. Правя само Сук пурвак. Пробвал съм и Стамаврити, но не дава същия резултат. Сук пурвак е най-доброто дишане в хатха йога. И поясни: Вдишваш бавно х секунди, докато напълниш дробовете и точно когато те са пълни докрай мислено се прозяваш. Дробовете ти се отварят допълнително и поемаш още малко въздух. Тогава задържаш дишането си, а брадичката поставяш точно под шийната вдлъбнатинка, така че да опира гръдната ти кост. Стягаш аналния сфинктер и удържаш този въздух 4х секунди без да издишваш. През това време можеш да си представяш, че имаш клонинг, който бавно се отдалечава от теб и ти го виждаш като призрак в мъглата. Това много помага за задържането. След тези 4х секунди, започваш бавно да издишваш в продължение на 2х секунди. Много е важно да издишаш целия поет от теб въздух. Когато извършиш и това, задържаш още х секунди на празни дробове. Така правиш точно 1 дихателен цикъл в Сук пурвак. После отпускаш сфинктера, повдигаш брадичката и започваш внимателно да вдишваш, с което слагаш началото на втори дихателен цикъл. Вдишването и издишването в добрия Сук пурвак трябва да е толкова леко, че даже гъше перо да не трепва. Забележи, че времето за голямото задържане 4х се равнява на сбора от времената на останалите фази: x + 2x + x. По този начин праната в организма се уравновесява. Добре е да правиш първоначално само по 2 цикъла, а после да достигнеш до 4. Всичко това се върши на празен стомах и черва, без да си пила вода или друга течност. Иначе непоправимо се уврежда сърцето. Числото х е индивидуално и се избира в зависимост от напредъка в дишането. Моето х е равно на 20. Ти трябва да започнеш с не повече от 4 - завърши Алфонсо. Когато x надвиши 15, се стига до психически изменения в Аза. Много е важно дишането да се прави така, че при вдишване да се чува леко звука Со, а при издишване - Хам. Комбинирано това дава Сохам, което на един много древен език означава: "Аз съм Той". И така, докато си в състояние да повтаряш  "Аз съм Той" си жив. Спреш ли да повтаряш, значи си мъртъв!
      Двете жени го погледнаха силно озадачено, но Мая бързо се окопити и попита фронтално: Искаш да кажеш, че ти успяваш в рамките на един цикъл да не дишаш 2 минути и 20 секунди? Не е ли твърде множко това?  За колко време можеш да спреш да дишаш? - Личният ми рекорд е 5 минути и 15 секунди, но след предварителна хипервентилация - отговори тихо Алфонсо. - Можеш да издържиш повече от 5 минути без да дишаш? - Мая буквално ококори очи. Зная, че нашият голям алпинист Христо Проданов, който загина на Еверест, след като го изкачи по Жестокия път, е задържал дишането си за 4 минути и това се привеждаше като сензация, а ти биеш рекорда му с цяла минута и 15 секунди. Не е за вярване! - добави тя. И продължи: Искам да видя това с очите си. Алфонсо усети как адреналитът й се беше рязко покачил. Дори Диди за пръв път го погледна с любопитство и както му се стори - дори с уважение.
- Добре, ще ви направя една демонстрация, но само от 4 минути и 40 секунди. Мисля, че ще е достатъчно, за да ми повярвате за рекорда - отговори Алфонсо и си припомни казармените години, когато плуваше с лекота 70 метра под вода, събирайки множество зяпачи, между които негови колеги войници и част от командирския състав. Числото на Неверните Тома растеше и той многократно трябваше да повтаря този сеанс, докато и последният човек в поделението се убеди, че Алфонсо е в състояние да извърши такова подводно плуване.
      Мая взе хронометъра, а Алфонсо започна да вдишва и издишва дълбоко в продължение на 36 пъти. Пред очите му притъмня, а тялото му се тресеше като самолет попаднал в мощен циклон. След 36-тото издишване той вдиша дълбоко докрай и даде предварително уговорения знак на Мая да засече с хронометъра. После затвори очи и си представи как неговият клонинг се отдалечава бавно от него, навлизайки в мъглата. Беше поставил любимия си позлатен часовник пред себе си и гледаше как секундната стрелка се въртеше кръг след кръг. Когато тя отброи 4 минути и 40 секунди, бавно изпусна въздуха. Мая и Диди го гледаха недоверчиво.
- Не си вдишвал тайно през носа си, нали? - полюбопитства Мая. Би било много тъпо да ни мамиш. - Не - отговори Алфонсо. На пълни дробове е  абсурдно да се поеме още въздух.
     - Правиш ли нещо извън обичайните режими за поддържане на добра физическа кондиция и на здравословен начин на живот? - попита Мая. Видимо тя сякаш очакваше да научи от Алфонсо някаква голяма тайна, която да й спести търпеливото практикуване на хатха йога. Диди, в този момент, лакираше ноктите си, но също бе наострила уши. Той притихна като морска лагуна, а после промълви: Всяка сутрин масажирам в продължение на 10 минути точката Цзу сан ли /на виетнамски наричана Тук там ли/. В номенклатурата на БАТ /Билогически Активните Точки/ тя е известна като точката E36 /и Алфонсо постави показалеца си върху точката, разположена на десния му крак/:

https://www.youtube.com/watch?v=3pvJba1Ain4

Тя е чифтна точка - има я и върху двата крака. Наричат я също точка на дълголетието или на жизнената енергия. Но най-правилно е да бъде отъждествена с цялата имунна система, която именно олицетворява.  Аз я масажирам с помощта на една японска масажна техника, наричана Шиацу. При нея масажът на  акупресурните точки и зоните, се извършва с въртеливо движение на възглавничките на палците, при много внимателен натиск върху тях. Масажът е нежен и се прави с любов. Иначе не дава необходимия резултат. Има още една точка, която масажирам непосредствено след Цзу сан ли. Нарича се Ци мен и означава Врата на времето. Разположена е отдясно /от страната на черния дроб/, приблизително по средата на ребрената дъга. В номенклатурата на БАТ е известна като точката F14. Именно през тази точка времето навлиза в организма ни. Ако имаме лоша хигиена за нея, времето я уврежда необратимо, а оттам уврежда и черния ни дроб, който е символ на младостта и на вечно зеленото дърво на пролетта. Затова тя също следва да се масажира всекидневно. Мая възнегодува спонтанно срещу цялата тази сложност.
- Защо е необходимо да хабим ценното си време всеки ден за всичко това? Не е ли по-добре да се съсредоточим върху един семпъл начин на живот? То нали си е казано в десетте божии заповеди какво трябва и  какво не трябва да правим. Нима казаното от мен, съчетано с поддържането на един приемлив физически тонус, не е предостатъчно да сме здрави и щастливи? - изстреля задъхано и наелектризирано тя. - Съмнявам се - отговори Алфонсо. Защото смисълът на живота не е в това да бъдем здрави и щастливи. Бас баритонът му контрастираше с нейния потрепващ гласец. Диди беше повдигнала глава и очите й, леко уголемени, се втренчиха в очите на Алфонсо. И в този миг той съвсем безстрастно констатира, че те бяха красиви. Стори му се, че Диди бе пораснала по време на неговото гостуване в странната къщурка. През прозореца съзря един ленив облак, който хвърли сянка върху залива и морската повърхност придоби млечнобял цвят, сякаш Мая бе изсипала запасите си от мляко за хиляди години върху нея. Морското дъно в Бяла бе осеяно с гладки бели камъни и те придаваха този призрачен цвят на водата. Когато вълните връхлитаха брега, се чуваше особен картечен шум, произведен от сблъсъците на същите тези камъни. Зареял поглед в безбрежната гледка, Алфонсо неволно се запита, какво прави в компанията на тези две жени. Мястото му решително не беше тук. Какво можеше да им предложи? Те търсеха единствено яснота и простота, като всички жени. Бяха минирани с прагматиката, заложена генетично от най-дълбока древност в самката, превръщаща представителките на нежния пол в биологични инкубатори, мечтаещи за детски колички и бебешки ласки. В това разбира се нямаше нищо осъдително, но то водеше единствено към възпроизводство на статуквото. Смисълът, който той търсеше, напълно отсъстваше в техните представи. Сякаш отгатнала по мистериозен начин неговото емоционално колебание, Диди изстреля неочакван въпрос:

А съществува ли точка за рефлекторна връзка с Бог? Точка като Е36 и F14?

Алфонсо не можеше да повярва на ушите си. Какъв въпрос само зададе това девойче. От голям калибър. Като юноша се асоциираше с Бърнинг Дейлайт - богът на Севера от романа "Сияйна зора" * на великия Джек Лондон. Повечето нечовешки свои рекорди дължеше именно на Дейлайт. Той се всели в Алфонсо и заживя вместо него. Но в неговото жестоко мъжко сърце имаше място за една Диди Мейсън. Жената на жените, осмислила живота му. Жената дала пристан на дните му. Внезапно една абсурдна мисъл се настани в съзнанието му и вече не можеше да я избута оттам. Ами ако това е неговата Диди Мейсън - тази малка Диди? Не можеше да повярва, че е способен да роди такова нелепо прозрение. Трябваше да го стъпче още в зародиш. Налагаше се. И в този миг усети златистите очи на Диди върху себе си. Тя очакваше отговора му. Сякаш всичко застина в някаква мистична метафизичност и Алфонсо дочу собствения си глас някъде отдалече: Да, има такава точка. Но не е точно точка. Повече прилича на жлеза. И да, погледнато чисто физически е жлеза. Наричат я епифиза или пинеална жлеза. Наричат я още шишарковидно тяло, заради приликата й с малка шишарка. Рене Декарт е смятал, че в нея е седалището на човешката душа. Ала тази жлеза всъщност е и Око. Знаменитото трето Око. Всевиждащото Око на египетския бог Хор /изобразявано върху еднодоларовите банкноти/:

http://smelata-ovca.blogspot.com/2015/06/blog-post_15.html

А също и Окото на Кобрата. Египетските фараони са били и първожреци. Те имат една специфична вретеновидна брадичка. Именно това е опашката на Кобрата, а главата й е върху челото на фараона:

http://www.astrofenomen.com/%D1%81%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BE%D0%BD/

и тя е носителят на третото Око:

https://megavselena.bg/uadzhet-okoto-na-hor-i-okoto-na-ra/

Когато окото на Кобрата се разшири целият свят се уголемява. Атомите стават с размерите на гигантски дворци. И ние навлизаме, като Карик и Валя ** в квантовия свят. Когато Кобрата смалява Окото си, целият свят се смалява. Една галактика може да придобие размерите на атом. Можем дори да излезем извън вселената и тя да се превърне за нас в елементарна частица. Кобрата *** може да се види ясно от опитния йогин при много добра концентрация в сарвангасана /поза свещ/. 
      Като в сън Алфонсо редеше думите си. Мая го гледаше със странно и растящо недоверие, все едно се касаеше за приказка от Хиляда и една нощ, ала Диди жадно попиваше всяка негова дума. - Точно затова казах, че смисълът на живота не е в това да бъдем здрави и щастливи. - А в какво е тогава? - изстреля протестиращо Диди.
- Смисълът е в Проглеждането. Родени сме, за да Прогледнем! Малките кученца се раждат слепи, за да прогледнат. Здраве, щастие - това са илюзорности. Здрав ли е слепецът? - тук Алфонсо направи пауза и погледна двете жени, които в този миг стояха безмълвни и притихнали. - Ще бъде лудост, ако някой твърди, че слепецът е здрав. Кощунство е да го обявяваме за щастлив. Нашата мисия е да прогледнем. Да прогледнем с цената на всичко! Ала без третото Око това е невъзможно да се случи.

* https://chitanka.info/text/5435-sijajna-zora

** Карик и Валя - герои на романа на Ян Лари - "Необикновените приключения на Карик и Валя":

https://chitanka.info/text/34005-neobiknovenite-prikljuchenija-na-karik-i-valja

*** Има и втора кобра и нейната опашка започва от сахасрара /теменната чакра известна още като хилядолистния лотус/, но в този разказ няма да стане дума за нея.

    Очите на Диди светнаха с един особен пламък, който Алфонсо бе виждал неведнъж в женски очи. За негово щастие Мая беше погълната дотолкова от чутото, че пропусна красноречивия поглед на дъщеря си. Разколебана в устоите на вярата си, тя реши да се впусне в усложнения. Може би защото не знаеше учението на Вилхелм Щайниц, че ако в една шахматна партия слабостите ти са повече от тези на противника и най-фантастичната комбинация не е в състояние да ти дари победата. Ако не друго, поне щеше да изкопчи още малко знания от този мъж, който по странно стечение на обстоятелствата сега й бе на гости. Затова попита: С това ли се занимават в раджа йога - с отваряне на третото Око? И с въздишка завърши: Боже мой, колко съм далече от всичко това. Тогава, защо по дяволите съм се занимавала изобщо с хатха йога? Не можеше ли директно да се занимавам с раджа йога? Алфонсо я остави да излее разочарованието си докрай. Така поне щеше да й олекне. А и толкова често ставаше свидетел на аналогични реакции. Хората алчнееха да хванат бика за рогата. Сякаш директното овладяване на раджа йога би им гарантирало някаква сигурност и превъзходство над останалия свят. Точно това очакваха те. А дори не си даваха сметка, че префинвайки сетивата си и допълвайки ги с нови, те поемаха отговорност пред този свят и подобно на Атлас го слагаха на плещите си. И още по-лошо - връщането назад вече ставаше невъзможно. Спомни си преследващият християните Савел, който се обръща в себе си, стававайки апостол на Христа и знаменателните му думи:

"Не живея вече аз, а Христос живее в мен!"

Спомни си и мисълта на Платон от "Митът за задгробното въздаяние на Ер":

"Виновен е който избира, а Бог е невинен!"

За нашите избори сме виновни единствено ние и по-точно свободната ни воля. Свободата има плюсове, но тя ражда и многобройни минуси. И точно тук е ролята на разума - да направи баланс, за да не вземем грешно решение. Защото след всеки същински избор ние изгаряме мостовете зад гърба си. И най-великите бяха жалки в смъртния си час. Напикаващият се старец Кант. Хленчещият, в смъртния си миг, за малко светлина Гьоте. Чингис хан, молещ се на колене на даоски маг да му дари тайната на безсмъртието. Само костенурките, гарваните и орлите, запазват достойнство. И едно цвете от великата пустиня Гедрозия, което достигаше 13000 години живот, без да се занимава с никакви специални практики. Тези всичките са осенени от дълголетието. Както секвоите и маслиновите дървета, можещи да надживеят и египетските пирамиди. По този повод раджа йога Свами Вивекенанда беше отрекъл хатха йога, като йога на дълголетието, която прави човека да наподобява дърво. Самият той, обаче боледуваше от диабет и астма, и се прости с живота, в състояние на самадхи, на твърде ранната 39 годишна възраст.  А неговият гуру - раджа йогата Шри Рамакришна, боледуващ от рак на гърлото, беше преживял само 11 години повече. И той беше прибягнал до самадхи, за да си спести агонията, причинявана от болестта.

http://webstage.bg/filosofiya-i-psihologiya/4669-bolestta-e-danakat-koyto-dushata-plashta-za-izpolzvaneto-na-tyaloto-kakto-naematelyat-plashta-naem-za-izpolzvaneto-na-kashtata-shri-ramakrishna.html

     Алфонсо сякаш се пробуждаше от тежък сън след тази поредица от видения. В ушите му, като ехо, се въртеше въпросът на Мая, който се нуждаеше от отговор. Едвам, едвам, той изрече: Наистина хатха йога може да бъде спестена, но това е крайно рискован ход. Все едно да искаме да си спестим юношеските  или девическите години, и от малки деца да навършим направо пълнолетие. Това може да ни навлече множество беди. Затова древните говорят за осмеричния път. Стъпалата следва да се извървяват без прескачане на някои от тях - едно по едно. Индийците вярват в прераждането и за тях дали ще постигнат нещо точно в този живот или в следващия е без значение. Хатха йога е строго научна практика. Тя може да бъде извървяна и напълно самостоятелно, с помощта на талант и на подходящи ръководства. Не стоят така, обаче, нещата с раджа йога. Досега няма ръководства, които ако следваме да ни осигурят овладяването на т.нар. сидхи - паранормални способности.

http://selenabg.com/index.php/2008-07-29-07-58-11/1038-108--.html

Често до нас стигат противоречиви сведения за тези тайнствени практики. Но едно е ясно. Минава се през едно висше състояние на съзнанието, наречено самадхи, в което човек скъсва напълно с нашата лъжовна реалност и пренася духа си в истинската. Така той посещава Пещерата на брахман, която китайците наричат Нефритения дворец.
    - Сега си спомних за една пещера, в която заспал на юношеска възраст древен гръцки философ, а когато се събудил били изминали много, много години. Да не би това да е пещерата на Брахман? - вметна Диди. - Името му е Епименид - отговори бързо Алфонсо. Той е този, който заявил, че всички критяни са лъжци. Но понеже самият бил критянин, възникнал истински парадокс. Но не тази пещера е пещерата на Брахман. Нито която и да е друга пещера на планетата.
      Мая, сякаш се беше предала вътрешно и слушаше разговора между двамата по инерция. За себе си беше преценила, че никога не би проявила задълбочен интерес към раджа йога. Предостатъчно й бяха професионалните ангажименти и грижите около бъдещето на Диди. Екстравагатгностите бяха лукс, който тя не можеше да си позволи. В съзнанието й се избистряше крайната констатация - този Алфонсо е просто един смахнат. Ала въпреки, че го беше класифицирала като такъв, все още силен остатъчен афинитет към този мъж дремеше в нея. Обратно - интересът на Диди нарастваше с едно пълзящо любопитство. Сякаш по един интелектуален път тя искаше да си уреди среща с Алфонсо извън територията, разпоредена й от нейната грижовна майка.
      - А къде е тогава тази пещера на Брахман и какво представлява тя? - отекна в стаичката звънливото й гласче. За миг Алфонсо се замисли, дали има смисъл да занимава бедните жени с тази тънка материя, в която биха се объркали и най-компетентните професори. Рискуваше да им замъти главите, без да произтече нещо съществено от всичко това. Ала някакво вътрешно чувство сякаш му диктуваше да продължи своя разказ. И той му се подчини. Заговори: Ако мислено съсечем човешката глава на нивото на веждите с равнина успоредна на пода, ще се образува кръг, в центъра на който се намира малка жлеза от огромно значение. Нарича се хипофиза и е с големината на костилка от череша. Тя управлява всички жлези с вътрешна секреция с помощта на импулси и специфични хормонални и ендорфинни коктейли. Над нея е разположено фино фуниевидно образувание, наречено хипоталамус. Той е началника на хипофизата и управлява цялата вегетативна нервна система, явявайки се нейния биологичен компютър. Поддържа различна и отимална температура за всяка една точка от човешкото тяло. Преди хипофизата /по направление на междувеждието/ върху въпросния кръг е разположена пинеалната жлеза, за която вече ви говорих. Тя е с големината на грахово зърно. И двете жлези имат своя собствена аура, а заедно са потопени в обща аура - силово поле, което се нарича Пещерата на брахман. Именно тази Пещера е връзката с другата реалност. Китайците я наричат Юй-тан /Нефритения дворец/ от юй, което означава нефрит и тан - дворец, поради изключителното й значение. Любопитното е, че този дворец е свързан с една тайна точка в областта на сърцето, която неслучайно носи същото име - Юй-тан. В ръководствата по акупунктура тази точка се означава с VC18.
     Докато произнасяше последните си думи, Алфонсо неволно погледна към Мая. Очите й сякаш казваха: Прекалено се отегчих. Може би е най-добре вече да си тръгнеш. Затова той се надигна от стола и промълви: Време е да се прибирам. Злоупотребих с гостоприемството ви, дами. Някой друг път ще продължим да си говорим на тези теми. И се запъти към вратата, държейки плавниците и торбичката на Мая с млякото и кейка. Но точно в този миг Диди пъргаво го изпревари и затисна с гръб вратата с думите: - Моля те остани! Искам да продължиш да ми разказваш. Тъкмо сега стана най-интересно. Мая с леко гузен поглед от мислите, които бе допуснала в себе си, също изрече: - И аз те моля да останеш и да ни разкажеш как се влиза в Пещерата на брахман. Много съм любопитна. Смутен от тази неочаквана реакция, Алфонсо отново седна. Само преди минута той се беше зарадвал, че ще сложи край на увлечението си да говори върху езотеричната тема. А  сега трябваше да сподели с външни за него лица своите тайни практики. Все пак запази присъствие на духа и когато Диди с вид на медиум изрече: - Сигурна съм че ако натиснеш точката Юй-тан в областта на сърцето, ще се отвори нещо като врата на асансьор, който те изкачва в Пещерата на брахман, той й отговори: Донякъде си права. Без тази точка няма проникване в Нефритения дворец. Всъщност индийците наричат Третото око Прозореца на брахман, а даосите - Дворецът Ниуан. След смъртта този Прозорец нерядко рефлекторно се отваря и мъртвият съзира Бялата сияйна светлина, която нахлува в Пещерата. Умрелият възприема тази Пещера като тунел, но изпитва уплаха да излезе от него и да навлезе в сияйната светлина на дхармакая. И тогава попада във виолетовата светлина на самбхогакая. Тук Мая леко се оживи и с детско любопитство попита: Каква е тази дхармакая? Не съм чувала нищо за нея.
- Дхармакая е истинската реалност - тази, която се простира извън нашата. Индийците считат земната ни реалност за илюзорна. Тя носи твоето име - Мая. Можем да си мислим, че Мая е гигантска холограма, а и самите ние също сме холограми, само че мънички. Като мравчици лазещи из нея. Още по-точно е да си мислим, че сме просто сенки, затворени в една Пещера, прототипът на която е Пещерата на брахман.  Животът ни е нещо като сън на сенки. Тази мисъл за пръв път е изказана от древногръцкия поет Пиндар:

"Сън на сянка е човекът.",

а през 1634г. Калдерон, в "Животът е сън", е формулирал поетичната й кулминация:

"Спи царят, за величие в съня си бленува.
Спи богаташът, богатството тревожен сънува.
Спи беднякът, укори сипе, без да разбира... -
Сън е животът и никой своя сън не избира."

Тук Диди припряно го прекъсна: Излиза, че Дхармакая е обиталището на абсолютната Истина. Имам ли право да си я представям по този начин? - Донякъде добре се ориентираш - с леко одобрителна интонация кимна Алфонсо. Само че терминът "абсолютна" не е много уместен. Няма много истини, за да има една абсолютна между тях. В дхармакая не съществуват формите и времето. Можем да си мислим, че тя е Вечността. В нея се реализира вечното настояще. - А какво е самбхогакая и има ли трета кая? - намеси се внезапно, Мая. Алфонсо усети, че тялото му се сгорещява и дори започна да се поти. Ах, тези жени с дяволското им любопитство. Колко време и усилия му костваше да се добере до същността на каите, а те искаха ей така - за броени минути, да узнаят всичко. Но както казват архатите:

можеш да дадеш - без да даваш и да получаваш - без да получиш!

Сега най-важното беше да обуздае тяхната фантазия, защото развихрила се веднъж тя можеше сериозно да им навреди, а той нямаше право да ги излага на риск. Затова внимателно отговори: Да, има още една кая - нарича се нирманакая. Можете да си мислите, че вселената е била първоначално компактифицирана в една единствена точка и там е пребивавала в състояние на хибернация. Това именно е дхармакая. После се е появило Очакването за нещо повече - назряло е Бъдещето, но не като конкретика от форми, а само като намерение за промяна. Това Очакване е с цвета на индиго, с виолетови оттенъци. Ето защо  самбхогакая излъчва индигово-виолетова светлина. Тя е едно безкрайно индигово-виолетово поле. Поле на чистото и лишено от атрибути Очакване. И когато неговата фина ципа се разкъса Реалността се разпилява на форми. Този стадий се нарича нирманакая /и неговият придружаващ цвят е зеленият/. Следователно самбхогакая е чистото и нематериализирано бъдеще. Формата на все още безформеното. Но това не е всичко. Трите каи са свързани с трите главни чакри на човека. Дхармакая е локализирана в чакрата на върха на главата, наречена сахасрара или хилядолистния лотус. Листенцата на лотоса са обаче, не хиляда, както пишат в книгите по йога, а точно 972. Тази най-сложна чакра /чийто доминантен цвят е  белият, понякога с виолетови и златисти примеси/ се състои от два кръга. Външен - с 960 листенца и вътрешен, който се върти в обратна посока на външния. Той има 12 листенца, точно колкото има и сърдечната чакра - анахата, чийто цвят е зеленият. Самбхогакая е локализирана в чакрата, наричана аджна, която съответства на Третото око. Тя има 96 листенца и цветът й е  индигово-виолетов. Всяка от упоменатите чакри е портал за съответстващата й кая. Казано възможно най-просто, в дхармакая не съществува феноменът наричан Време. В самбхогакая съществува нещо, което можем да наречем, обаче, Предвреме. Тя е Залата на бъдещето, в която са разположени отливките на формите, преди още тези форми да се обособят от зеления океан на нирманакая, който всъщност е флуидът на Времето! Когато задухат ветровете на Съдбата, те разпенват повърхността на този океан и от него се отделят късове пяна, които политат и се издигат нагоре. Така се раждат формите, а заедно с тях и пространството, в което те пребивават, описвайки го!
     Мая поклати глава: Всичко това ми звучи като "водовъртежни абстракции" в някакъв разтеглив трактат. Ти самият бил ли си някога в Залата на бъдещето? - попита тя и изпитателно се вгледа в очите на Алфонсо. Той трепна от втренчения поглед на нейното недоверие. Все едно Мая беше Неверният Тома в женски образ и искаше да пипне раните му с поглед. В подобни реакции съзираше нещо безкрайно нечистоплътно. Изпита желание незабавно да си тръгне и да остави двете жени да се върнат към своето нормално ежедневие. Но Диди отново демонстрира необикновената си сензитивност и сякаш му се притече на помощ с думите: - Аз ти вярвам. Зная, че си бил в Залата на бъдещето и в Пещерата на брахман - почти извика тя и погледна строго майка си. Моля те разкажи ни как го правиш. Обещаваме ти, че ще запазим тайната - тихо и с особена мекота на гласа произнесе тя, а златистите й очи нежно се огледаха в неговите. - Добре, ще скицирам практиката - каза Алфонсо с усещане за благодарност. Неговият бас - баритон релаксира двете жени и те застинаха в очакване да го изслушат. - Работата е там, че във всички книги по йога пише, че самадхи се постига в позата лотос, която е седяща. Но аз открих, че много по-лесно е да се отделим от земната реалност в позата на смъртта, наричана савасана. Просто лягаме по гръб в добре затъмнена стая и поставяме лявата си ръка върху сърцето, така че върхът на безименния пръст да е в точката Юй-тан и леко да я притиска с възглавничката си. Отпускаме дясната ръка до тялото. После започваме да си представяме, че сме същество без крайници. Просто сме родени без крака и ръце. Всеки интелигентен човек може да си представи това. То не се постига с насилие над съзнанието, а с ясната убеденост, че досега сме живяли в голяма заблуда, мислейки си, че имаме крайници. Тази ясна убеденост постепенно надделява над опитите на ума ни да й се противопостави и в един миг осъзнаваме, че нашите крайници вече ги няма. Докато постигнем това състояние, тези крайници изтръпват все повече и повече и накрая престават да дават каквато и да е индикация за себе си. Тогава у нас се заражда усещане за тържество на волята и чувство на гордост от постигнатото.  В този момент трябва просто да се смирим и да си дадем сметка, че правим всичко в името на една по-висша цел, ала не наша, а на едно много по-извисено същество, което ни е помолило за това. Тутакси се появява усещането за необичайна будност, каквато никога не сме изпитвали преди. Все едно нашето съществуване е било някакъв безсмислен сън, от който току-що сме се пробудили. Сега насочваме вниманието си към бъбреците. Заповядваме им да предадат цялата си енергия на сърцето. Това е безстрастна мисъл - заповед. Бъбреците и сърцето ни са върхове на мистичен триъгълник, вписан в окръжност, наричана кръга кан-ли /кръга вода-огън/. Много е важно да вземем мислено съгласието на бъбреците /съответстващи на кан/, за препращане на енергията им към сърцето /съответстващо на ли/. Те са като родители, които искат да отдадат всичко на своята рожба - сърцето. Това съгласие ще усетим като лека кан-вибрация в бъбреците. Бъбреците чуват гласа на сърцето. Те са втория и много по-мощен орган на слуха от ушите ни. Чрез тях можем да чуем дори неща от другия край на вселената, а костите ни са една антена в безкрая, която им предава всички космически трептения. Искам да ви кажа и една голяма тайна - промълви едва чуто Алфонсо и погледна съучастнически към двете жени. А тя е, че основният ни орган на зрение не са очите, а стомахът. Но повече подробности ще ни отклонят в съвсем друга посока.
      Докато разказваше, той усещаше, че Мая и Диди го слушат изключително внимателно. Беше съсредоточен в разказа си, защото се отнасяше сериозно към това, което им съобщаваше. Погледът му неволно се бе забол в палеца на десния крак, но за миг повдигна глава и усети, че в очите на Мая се бе настанило странно суеверие, а Диди го следеше почти с обожание.
      - Когато тази енергия тръгне към сърцето - продължи Алфонсо, в бъбреците се усеща силна и протяжна сладостна болка, която прилича на продължителен оргазъм. В този миг се появява розовата мъгла. Тя изпълва цялото пространство.  И тогава политаш в тази мъгла, обзет от чувство на безкрайно щастие. Политаш във вертикална позиция на тялото. Усещането е несравнимо с каквото и да било друго. Сякаш сърцето е отворило тайна врата, през която те е пуснало в тази розова мъгла и ти се рееш из нея с чувството, че си в пълна безопасност и безметежност. Това трае около десетина минути, а после навлизаш в синята мъгла. Цялото пространство около теб е оцветено в призрачно синьо. Вече нямаш усещане за тяло. То е по-леко от лист хартия, оставен да пада от небостъргач. Люлее се лъкатушно и е в странна безтегловност, но постепенно и едва доловимо губи височина, извършвайки махаловидни движения в една подова асансьорна равнина, сякаш увиснала над бездна. В синята мъгла няма онова неописуемо чувство на щастие по време на летенето в розовата мъгла, а те обзема върховно спокойствие, каквото в обичайно състояние човек никога не е в състояние да изпита. Сякаш си в нежните сини обятия на абсолютната сигурност. Невъзможно е да се прецени колко дълго е пребиваването в синята мъгла. Може би най-точно е да се приеме, че синята мъгла е просто пространство без време. Алфонсо говореше сравнително тихо, а неговият бас-баритон се лееше меко и докосващо наоколо. Двете жени бяха притихнали, като зрители на необичаен екшън и слушаха равномерния му глас. А той продължи:
Внезапно синята мъгла изчезва и ти попадаш в бялата мъгла. Тя е с цвета на блед, неземен еделвайс. Никакъв земен бял цвят не може да даде адекватна представа за този цвят. Вероятно най-точното определение за него е пълната му безстрастност и неутралност. Той е цвета на вид щастие, което не те ангажира с нищо - щастие извън теб и ти не си в състояние да проникнеш в него, а същевременно то те обгражда отвсякъде. Усещането е напълно стъписващо, защото никакъв земен опит не може да конкретизира подобно преживяване. Мистично и непричинено от нищо. Попадайки в бялата мъгла, у теб се появява чувството, че започваш да се ускоряваш като совалка на писта, каквото и да представлява твоят аз в този момент. Сякаш цялото пространство около теб се сътои от отдръпващи се стени и ти излиташ от странна и много дълга писта в абсолютно бялата мъгла. В този миг виждаш светкавици и чуваш невероятни по мощ гръмотевици, които предизвикват чувство на ужас в душата ти и желание да избягаш и да се скриеш. Появява се насрещен вятър и той доказва, че вече летиш в разширяващото се огромно пространство - една нищожна частичка между светкавици и гръмотевици, уплашена до смърт и напълно беззащитна. И точно тогава чуваш ясен и мощен глас, който идва от всяка точка на похищаващото те пространство. Този глас ти казва отчетливо:

Сега се намираш в Залата на бъдещето. Сега ще узнаеш бъдещето си.

А ти инстинктивно се съпротивляваш и крещиш:

Не! Не! Не искам да узная бъдещето си!

Но е твърде късно. Защото всъщност си вече в Пещерата на брахман.
     Когато Алфонсо замлъкна, Мая и Диди бяха притихнали и гледаха уплашено. Сякаш разказаното ги беше споходило като страховито видение. Но това продължи съвсем за кратко. После главите им трепнаха, като по знак даден от невидим диригент. Първа се окопити Диди и попита: - Колко пъти си влизал в Залата на бъдещето? Ако разбира се искаш да споделиш с нас. - Не е тайна - отговори Алфонсо. Не съм броил, но са много пъти. И всеки път съм научавал неща, които после се сбъдваха в живота ми. Срещах се с хора, с които се запознавах впоследствие. Попадах на жени, с които след това имах интимна връзка. Залата на бъдещето е мястото, където нещата се случват като предварителен сценарий, преди още да се случат в Реалността. Забеляза, че /за кой ли път/ очите на Мая излъчваха върховно недоверие, но нямаше как да бъде другояче, когато разказваше направо фантастични неща. Не биваше да злоупотребява с разказа си. Жените бяха на предела на възприятията си. Трябваше по един или друг начин да сложи край на на своето увлечение да споделя. Докато се чудеше как най-елегантно да приключи, Диди отново се вклини с въпрос: - Забрави да ни кажеш как точно изглежда Залата на бъдещето - припряно и насечено изговори тя. Очевидно любопитството й бе стигнало своя апогей и тя искаше да измъкне като информация всичко, каквото може да бъде измъкнато. Алфонсо беше предвидил тази реакция. Налагаше се до известна степен да разочарова своите слушателки, които очевидно очакваха да чуят нещо свръхестествено. - Залата на бъдещето за всеки човек поотделно изглежда различно - снишавайки гласа си произнесе той. На мен Тя винаги ми се явява като подземие. Но всеки път това подземие е различно. Именно в него ми се случваше за пръв път, каквото имаше да ми се случи в Реалността. В тази Зала съм виждал формули изписани по стените. Някои от тях бяха толкова сложни, че беше невъзможно да бъдат запомнени. Но други - по-прости, успявах да запаметя и после - в Реалността, проверката показваше, че са винаги верни. Виждал съм невероятни картини, каквито нито един художник не е в състояние да нарисува. Слушал съм рецитацията на непостижими по сила стихотворения. А веднъж чух музика - толкова неземна и красива, че в сравнение с нея най-великите земни композиции звучат като дрънчене на празни консервни кутии, търкаляни хаотично от силен вятър. В този миг очите на Алфонсо срещнаха очите на Диди. Те бяха разширени и излъчваха златиста светлина. Буквално преливаха в неговите флуиди. Кожата му настръхна, защото се беше осъществила странна физическа връзка между двамата. Връзка, за която Мая нищо не подозираше.
     - Очаквал ли си предварително да видиш тези неща в Залата на бъдещето? - прозвуча гласът на Диди и го накара буквално да дерайлира от направеното наблюдение. - Не, никога не съм имал такова конкретно очакване. Има едно безформено Очакване, което поражда абсолютно всичко. То предшества всяка конкретност и е чиста еманация. Като някакво поле или флуид, от което се обособяват пространство, време, материя. То съществува преди тях. То поражда и Залата на бъдещето. Това Очакване е свещеното протосъстояние. Ако успеем да се прелеем в Него, ние сме спасени. То е Смисълът, който всеки инстинктивно жадува да намери. Веднъж - в Залата на бъдещето, То ми се яви в едно стихотворение, записано на стената. Запомних го и после го нанесох в тефтерчето си. Същото тефтерче, от което започна да четеш ти, Мая:

СЛИВАНЕТО

Аз идвам Пратеник на чуждата вселена
кордони от галактики преминал.
Летя с крила на ангел или демон,
снишавам се над земната пустиня...

Защото в сейфа на сърцето ти е шифъра,
чрез който бих могъл да оживея.
Ти си пазителят на Тайната на мислите,
очите ми се озаряват с Нея.

Да можех да те вдигна на крилата си
и като черен жерав, слял се с космоса,
да те отнасям в транс към необятното
зад Извора величествен на болката...

Да прелетим над Залата на бъдещето,
където всеки има своя статуя.
Над Стикс да прелетим, над мъртвите,
Харон от ладията си с гребла да ни помаха.

И да достигнем до свещеното Очакване,
което е началото на всичко.
Избегнали на времето разпятието,
да слеем в храма Му душите си.

       
       Алфонсо нямаше какво повече да каже на двете жени. Беше споделил предостатъчно информация с тях. Бе им дал главното - алгоритъма за влизане в Нефритения дворец. Ако приемеха думите му за истина, можеха някой ден да се опитат да проникнат в този дворец. В противен случай разказаното си оставаше просто една любопитна приказка за тях, която вероятно щяха да помнят още дълго време. Работното време вече изтичаше. Затова стана от стола и си взе довиждане с думите: Ще тръгвам вече. Утре трябва да ставам рано, защото мисля да ходя пеша до Шкорпиловци. А пък и вие трябва да се прибирате за вечеря. Оказахте ми гостоприемство, което ще запомня.
     - Добре, няма да те задържаме повече - изрече някак плахо Мая. И ние ти благодарим за толкова интересните неща, които ни разказа. И се надяваме, че няма да откажеш да ни гостуваш пак. Алфонсо кимна утвърдително и натисна дръжката на вратата. Но тъкмо тогава чу гласа на Диди: Утре майка заминава за Варна по работа, а аз оставам сама тук. Ще пукна от скука. Ще ме вземеш ли със себе си до Шкорпиловци? Погледът й се впи умолително в очите на Мая и последната капитулира с думите: Аз те пускам, стига Алфонсо да няма нещо против.
     - Не, нямам. Но ще тръгвам към 7 сутринта. Ти можеш ли да станеш толкова рано? Ако си в състояние, ще те чакам точно в 7 тук, пред къщичката - промълви той. - Ще бъда на това място точно в 7 и аз - отговори Диди и очите й заблестяха щастливо. Ако искаш сега можем да те откараме до квартирата ти с джипа - предложи любезно тя. Ние ползваме служебен джип и шофьорът изпълнява всяко искане на мама. Но Алфонсо предпочиташе да походи пеша. Затова отговори: Предпочитам да се прибера пеш. Надявам се, че няма да ми се обидите. После повторно се сбогува с двете жени и се изкачи на бегом по стръмния баир, водещ от плажа към селото. На другия ден, точно в 7 сутринта, той беше на уреченото място, а Диди го очакваше. Беше неузнаваема, сложила нов и втален бански костюм, подчертаващ изненадващия й за годините възголям бюст. В  едната си ръка държеше лек, малък и елегантен сак, в който вероятно си носеше дамските принадлежности, а на главата й беше кацналала изящна широкопола платнена шапка напръскана с червени точици. Погледът й - ведър и ласкав едновременно, подчертаваше златистите пламъчета, буквално бушуващи в него. Алфонсо остана леко стъписан от красивата млада дама, която щеше да бъде негова спътница през този ден. А денят беше наистина невероятен. На небето нямаше нито едно облаче. Водата изглеждаше лазурна и притихнала и сякаш от нея се излъчваше неописуемо щастие. Кристално чиста и прозрачна, тя позволяваше да се видят цели пасажи от рибки, а също и рачета пъплещи по морското дъно. Движеха се все на север, шляпайки боси във водата, а в морето бяха накацацали чайки и ги наблюдаваха със странно и романтично любопитство. Ала ето, че плажът на Бяла свърши и те започнаха да заобикалят чакълести крайбрежни ивици, оградени от носове. Брегът над тях се извисяваше нависоко. Той се състоеше изцяло от варовикови пластове, които често поддаваха от влагата натрупана през годините и шумно се сгромолясваха в морето. Най-сетне - след около половин час, достигнаха Бели нос. Един много красив нос, изграден от чисто бял варовик, който е необичайно фотогеничен и се състои от 3 "муцунки" вперили втренчените си погледи навътре в морето. Дясната муцунка - ориентирана на юг, рентгеново прицелваше нос Свети Атанас, плажът на Обзор, та чак до Иракли и нос Емине. А лявата проглеждаше към Северния плаж - около 3 километрова пуста девствена ивица, Черни нос /известен и с турското си наименование - Кара борун, 13 километровия плаж на Шкорпиловци /най-дългият плаж на българското черноморие/ и опираше в нос Галата. Средната муцунка просто лениво си лежеше и засичаше индифирентно преминаващите на около 3 км от бреговата ивица комети, по трасето Бургас-Варна. След като обходиха и най-лявата муцунка на Бели нос, пред очите им се разкри величественият Северен плаж - един от най-красивите плажове на черноморието /наричан неправилно Карадере/. Две попресъхнали вече реки - Бяла река и Карадере разсичаха екваторията на плажа. Първата от тях отстоеше на разстояние около 600 метра от Бели нос, а втората отстоеше на същото разстояние от Кара борун. Бяла река носеше с водите си варовикови наноси и превръщаше тази част от пясъка в една златиста смес с приказен бял оттенък. Пространството над плажа между нея и Бели нос бе покрито с лозя. Бяла река - така бе наречена от местните тази част от плажа, сякаш изникнала от невероятна приказка. В горната част на плаж Бяла река се забелязваха макове, които придаваха допълнително екзотично излъчване на мястото. Слънцето тук залязваше около 21 часа. Заградени от морето и от белите варовикови пясъчници на Бяла река, Алфонсо и Диди се придвижваха все по на север. За Диди това беше първото стъпване на девствения плаж и очите й искряха от щастието, с което тази удивителна местност даряваше всеки един посетител. Морето беше притихнало като езеро и на границата му с пясъка се открояваха специфични белезникави малки камъчета с по една или с по няколко дупчици - направо готови бижута, изваяни от ненадминатия бижутер - природата. За около половин час достигнаха до Карадере, където пясъкът ставаше малко по-тъмен на цвят, защото тази река мъкнеше друг вид наноси. Красотата и тук, обаче, беше неземна. По плажа се разхождаха крави и биволи и сякаш съзерцаваха уникалния морски и земен пейзаж. Когато наближиха съвсем Кара борун, Алфонсо посочи с ръка на Диди един огромен камък, легнал в морската плитчина, какъвто цял отбор от Сизифовци не би могъл да премести. Двамата нагазиха до колене във водата, за да го пипнат за спомен. А после въодушевени се заеха с изкачването на Кара борун. Тук шепа рибари с дървени лодки и мрежи се мъчеха да се препитават и една опърпана дървена къщурка-съборетина бе нагледното свидетелство за това. Пътеката ги поведе сама нагоре и те много бързо се озоваха на билото на носа, насочвайки се по посока Шкорпиловци. Вляво се падаше село Горица, а вдясно от тях от високия бряг се виждаше безкрайната синева на морето. В най-високата част на Кара борун се намираше изоставена и ръждясала метална кула. Изкачиха се на върха й по тесни стъпала и пред очите им се ширнаха и двата плажа едновременно - Северният плаж и плажът на Шкорпиловци. Една невероятна, величествена и паметна гледка, която винаги бе удивлявала Алфонсо. Но сега се радваше, че я сподели с партньорката си. Това ги въодушеви допълнително и им вдъхна сили, за да продължат. Пътеката ги срещна неочаквано със стадо диви прасета, които се движеха насрещно с малките си. Ситуацията не беше от най-приятните. За щастие запазиха самообладание. Прасетата спряха за миг. Точно тогава Алфонсо хвана Диди за ръката и я изтегли внимателно встрани. Прасетата, почувствали, че двамата не са заплаха за тях, внимателно преминаха. Пътят им към Шкорпиловци беше вече свободен. Скоро пътеката ги изведе на асфалтов път и те забързано закрачиха по него. Не след дълго този път започна стръмно да се спуска към Шкорпиловци. От дясната им страна се появиха каменни постройки, а после изникнаха лагери от бунгала. Накрая се ширна и самият плаж. Огромен, примамлив, ветровит и впечатляващ. Сякаш бяха на брега на океана. Диди нададе вик от щастие и се спусна тичешком към брега, а Алфонсо я последва! Достигайки морето, Диди изхвърли сака и шапката си назад и нависоко през рамо, а после с елегантен плонж се изстреля в лазурната вода. Алфонсо, който почти я беше застигнал, също захвърли вещите си и плонжира след нея. Двамата се озоваха в дивните води на Шкорпиловския плаж. Загрели от ходенето, те усетиха освежаващия масаж на леко соленото морско вълшебство. Смееха се, изпаднали във внезапен пристъп на еуфория. Когато стъпиха на дъното, водата покриваше по-голямата част от телата им. В този миг Диди внезапно силно се притисна към Алфонсо и той почувства гъвкавото й стегнато тяло. По двамата пробяга мощна тръпка от невидимо електричество. Алфонсо, стъписан от този изблик на близост, буквално онемя от изненада. Нямаше време да осмисли какво точно се случва. За щастие Диди се оттласна рязко от него и смеейки се започна мощно да го пръска с ръка. Той отговори незабавно на пръскането. Заливаха се с водопади от пръски и сякаш забравиха къде се намират, опиянени от мига. Той не можеше да повярва, че участва във всичко това. Сякаш детството се бе завърнало и му махаше с ръка, казвайки: ето отново съм тук и не смятам повече да си тръгвам. Понякога забравата е равнозначна на щастие. А Алфонсо и Диди бяха изпаднали в състояние на забрава. На пълна забрава. Сякаш нищо от заобикалящия ги свят не съществуваше, а съществуваха единствено те двамата. Все пак водата бързо им напомни за себе си, когато кожата им настръхна от охлаждането и те излязоха тичешком от нея, заривайки се в топлия пясък. Очите им светеха по особен - искрящ начин, сякаш ирисите им бяха направени от шампанско. Започнаха да си говорят всевъзможни неща. Погледнато отстрани това бяха безсмислени словоизлияния, но в такива мигове е важен единствено бризът на погледите. Думите са само леки платноходки, които той тласка, за да се получи едно красиво видение. Видение, което вероятно им беше безкрайно нужно. В един момент на Алфонсо му мина през ум, че младото момиче може би има нужда и от малко хубава музика и й предложи да се преместят в най-близкото заведение. Диди тутакси се съгласи. Заведението представляваше малко дървено капанче, а около него имаше лодки с чадъри.