Прочетен: 3393 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 12.08.2022 20:40
СЪЖДЕНИЯ
Празнуваме леталните си празници.
Превръщаме живота си в пустиня.
Не сме ли само заблудени странници,
не стигащи до въжделяваната истина?
Едно небе над нас ни се усмихва криво.
Намигат ни звездите саркастично.
Красивото в най-грозното застива.
Вълшебството завършва прозаично.
Конфетите на миговете ни поръсват
с оттенъка на краткото недомечтано.
Предзалезно надеждите възкръсват
с едно последно и възвишено сияние.
Нагарча живата вода от онзи извор,
навярно само в детството сънуван.
Оставя жребият на сетния ни избор
и той живяното със смърт римува.
ПРОХОЖДАНЕ
Преди да съмне пак димът търкаля
кълбета суета над равна пепел...
и като Бъдеще огньовете догарят
на кладите си пръснати в полето.
Обвие ли те този дим пожарен,
в стената димна щом като навлезеш,
възвий глава и сънен да си даже,
към туй, което после ще изчезне.
Защото спи небето сън назаем,
а слънцето все още не изгрява...
и никой друг така, не ще узнае,
че лъч от тъмнина у теб остава.
...Прохожда споменът - дете мъничко,
сега, когато мъртъв е погребан.
Но мъртвият живее без да диша
и тъй умира винаги последен...
АНИХИЛАЦИЯ
Живееш в транс - неделя след неделя.
Светът върти се бясно в мъртъв кръг.
Провиждаш лудите от скорост онемели,
неподозиращи за собствения си недъг.
Единствен смисъл крие битието. -
Да си върховен - абсолютен властелин.
И да отхвърлиш непораснало детето,
стаено в теб и пречещо да си един.
Вселената е черно огледало.
За нея си несбъднал се портрет.
Оглеждаш се - не виждаш трайно цяло.
Утеха ли е участта да си поет?!
Ще стигнеш ли до антисветовете -
да срещнеш двойника си - вечно млад...?
Анихилирай го и нека ярко светите,
извън бърлогата на Дантевия ад!
НЕПОНОСИМО
Изтривам с гумата на сивотата
оскъдицата от красивите моменти.
Засаждах ги, подобно на цветята,
с финес, надраснал всичко мимолетно...
Красивото в отделен свят живее,
уж редом с нас, а всъщност надалече.
И ту повяхва, ту с орли се рее
високо над прииждащата вечер...
Достигнах границата на простора.
Оттатък е море с мъгли от вечност.
Не е достъпна гледката за хора.
Изключва термините за човечност...
Събирам сетните остатъци от смелост
в самотния плувец да се превърна.
Стопил се в центъра на чужда ерес,
преди студените води да го прегърнат...
ДОКАЗВАШ МИ...
За мен си мъничкото горско цвете,
далеч от този пошъл свят лъжлив.
Отвъд поляните пресъхнали на световете,
дарило патерица на надеждата да продължи...
Доказваш ми, че битието няма смисъл -
живяното е дневник на смъртта.
Най-ценна е случайната, недоразвита мисъл,
пробила с човка обкръжилата я суета.
И нека се превърна в мълчалива сянка
на крехкото ти стъбълце върху пръстта.
Самотен подпис на лъча, нестигнал заник
и отразен от острието на целта!
ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ ВЕЧНО
Обичам те моя Любов,
тъй мъничка, крехка и нежна.
За твоя лик аз съм готов
и в ада до дъно да слезна.
Когато съм близо до теб
и с детски ръце ме прегърнеш,
превръщаш се в мое дете,
дошло младостта да ми върне.
Политам към седмо небе
и там ти си светлият ангел.
Води ме към рая напред.
От него неволно съм паднал.
Дарявам ти своя живот.
Без тебе той нищо не струва.
Заменям несбъднат възход
със устни, които целуват.
ПАНТА РЕЙ
Смълчана пролет. Тиха е реката.
Живее в спомена за бивши дъждове.
Вървиш по нейното корито. Жаби крякат.
На завет се оттеглят ветрове.
Какво не ти достига, за да бъдеш
в съгласие със земния си път...? -
Неземното за миг да ти пристане.
Да те осинови небе Отвъд!
Продължавай с подобни цикли, Мисана!
Първото изречение е на Хераклит. Но второто ми се струва твоя ценна добавка.
Продължавай с подобни цикли, Мисана!
Може би истинският извор на светлината е мракът. Иначе защо около 94 процента от веществото във вселената е т.нар. тъмна материя.
"Доказваш ми, че битието няма смисъл -
живяното е дневник на смъртта" е невярна мисъл и си противоречиш.
Но пък противоречията и тяхното разрешаване са двигател на развитието.
"Доказваш ми, че битието няма смисъл -
живяното е дневник на смъртта" е невярна мисъл и си противоречиш.
Но пък противоречията и тяхното разрешаване са двигател на развитието.
за това, че някои от текстовете ми крият взаимно изключващи се положения. Но това е поезията. Тя се ражда в различно време, когато сме усещали дадени неща като взаимно изключващи се. Авторът е верен на конкретния миг и заложената в него емоция. Живяното наистина е дневник на смъртта. А битието е сякаш мигащо. В едни моменти има смисъл, а в други този смисъл сякаш изчезва. Като пулса!