Прочетен: 389 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 16.11.2021 23:06
Не помня - някъде огромна Вечерта
лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното.
А аз съм се изгубил във дъжда
и ударите му, като тояжката на слепия,
ме водят с тишината на пътеките,
към това,
което няма никога да различа.
Навярно е самотен Хълм в полето.
Но след като пътеките кръжат
по своите спирали към сърцето му,
долавям смътно - бил е преди тях.
И той е онова Очакване,
което винаги съм осезавал в страх.
Което ражда Времето, Пространството.
Това Очакване, дори преди
неравновесието от изгубеното детство...
стаено в хиляди ограбени очи.
И то е тишината на Вселената,
в която всеки къс материя гори.
...И както Вечерта лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното,
сега съм се изгубил във дъжда
и ударите му, като тояжката на слепия,
ме водят с тишината на пътеките,
към това,
което няма никога да различа!
Рамкирането на стиха внушава, че Очакванео е преди и след всичко друго.
Дълбока философия!
Рамкирането на стиха внушава, че Очакванео е преди и след всичко друго.
Дълбока философия!
Ти формулира пределно точно тази моя философска гледна точка:
"Рамкирането на стиха внушава, че Очакването е преди и след всичко друго."
Бих добавил само, че се касае за Очакване, непричинено от никаква конкретика, но такова, че То причинява всяка една конкретика.