До мен заставаш тиха и мечтана,
невинна като стръкчето трева.
Светът е само непотребна пяна,
на рамото ми щом склониш глава.

Минават дните - сиви костенурки,
прежИвяли частици красота.
Прелитат вещици с магьоснически хурки,
увиват в паяжина любовта.

По-скъпа с всеки следващ миг ми ставаш. -
Сънувам нощем тъжния ти лик.
Нима със сЪлзи с мене се прощаваш. -
С мечтата да ти бъда годеник.

Не помня името на онзи светъл ангел,
със скиптъра си който ни събра
в живота (тази непристъпна рана) -
по-непрогледна и от нощ гора.

Дори и някога да ме отхвърлиш,
след прага на смъртта ще бъда Там
(мизерното си битие захвърлил) -
пред портите на вечния ни Храм!

Романтично и малко тъжно вричане във вечна любов, която преодолява дори и смъртта.

Пожелавам ти да бъдеш все така влюбен, Мисана!

в твоите стихове често има контрасти между светлата любов и злокобното битие, но остава да доминира вечното чувство в кръговрата на Вселената. Така и сега. Тук и отвъд, това са твоите две места, нощта и светлината, затова стиховете ти са извънземни. И митични като космична приказка.

Нека същото пожелание важи и за теб!