Постинг
18.12.2017 21:57 -
Сънуване
Животът е лига - светлосиня на цвят,
от брадата на Светия Старец.
Тя капе неспирно: кап, кап, кап - кап, кап, кап.
Не мирише от нея на здравец.
И сънувам огромни - несметни блата -
пада лигата в тях и ги дави.
От погнуса се будя в море суета,
дето името Негово слави.
Пак заспивам - по релси бездънни вървя
към последния изход - тунелен.
Те са пагони на вечността.
Жив зад тях - няма намерен.
от брадата на Светия Старец.
Тя капе неспирно: кап, кап, кап - кап, кап, кап.
Не мирише от нея на здравец.
И сънувам огромни - несметни блата -
пада лигата в тях и ги дави.
От погнуса се будя в море суета,
дето името Негово слави.
Пак заспивам - по релси бездънни вървя
към последния изход - тунелен.
Те са пагони на вечността.
Жив зад тях - няма намерен.
Много е мъдро, т.е истинно. Много хубаво си написал какъв е реалният живот на човека у Бога, и какъв е този на фалшивият живот у Него. Сърдечен поздрав!
цитирайзвучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?
цитирайtikovpisane написа:
Това също ми става от любимите ти стихове! Много е мъдро, т.е истинно. Много хубаво си написал какъв е реалният живот на човека у Бога, и какъв е този на фалшивият живот у Него. Сърдечен поздрав!
След толкова години, прекарани сред човешката суета и празнота, съм прозрял някои истини. Да перифразирам леко един куплет на Пеньо Пенев, който показа на дело, че поезията на червените курви е нищожна и ялова /под червени курви разбирам поетеските и поетите от тоталитарния период, издали неграмотните си и недодялани римушки/:
"Няма истина, няма лъжа. -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа. -
Суета, пустота и студено..."
Пеньо е гениален поет! При него няма зимни сеитби и влакове за Черепиш.
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?
Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:
Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.
По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.
Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.
Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.
Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
missana написа:
Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:
Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.
По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.
Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.
Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.
Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?
Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:
Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.
По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.
Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.
Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.
Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
rosiela написа:
ВЪЗХИТИТЕЛНО!
missana написа:
Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:
Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.
По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.
Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.
Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.
Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?
Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:
Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.
По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.
Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.
Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.
Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
Трогнат съм, че в твое лице виждам ближен по дух, който ме разбира и цени.
Поздрав /най-горе/!
missana написа:
Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:
Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.
По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.
Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.
Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.
Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?
Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:
Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...
Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.
Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.
По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.
Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.
Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.
Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
Хубава вечер от мен!
цитирайПод брадата бях аз брате,
и чак белег имам си от Кап…
Над Релсите там само капе
и над блато-езерото “Шляп“!
Тъй му викат, че там шляпат
всякакви си там лигочи!
Едни-други все се цапат,
а всеки друг ще пак посочи!
Не по Релсите бе брате,
От лигоч по тях не се отърва!
Синьобрад голяма гад е,
на Небе се все престорва!
Слушай…крачка в ляво, скок,
пак ляво, после пак направо,
в дясно, клякаш, пак и хоп,
на пътечка брат си! Браво!
И не лигави там тревата,
и не с брада е синевата!
Дъжда си капе… кап-кап-кап…
Чак събуди ме…. Майтап…
Надявам се ти е останало малко лигаво чувство за хумор от този сън приятелю...
Щото аз като бях там го прихванах :-)))
цитирайи чак белег имам си от Кап…
Над Релсите там само капе
и над блато-езерото “Шляп“!
Тъй му викат, че там шляпат
всякакви си там лигочи!
Едни-други все се цапат,
а всеки друг ще пак посочи!
Не по Релсите бе брате,
От лигоч по тях не се отърва!
Синьобрад голяма гад е,
на Небе се все престорва!
Слушай…крачка в ляво, скок,
пак ляво, после пак направо,
в дясно, клякаш, пак и хоп,
на пътечка брат си! Браво!
И не лигави там тревата,
и не с брада е синевата!
Дъжда си капе… кап-кап-кап…
Чак събуди ме…. Майтап…
Надявам се ти е останало малко лигаво чувство за хумор от този сън приятелю...
Щото аз като бях там го прихванах :-)))
lexparsy написа:
Лиго-капно и недосънувано
Под брадата бях аз брате,
и чак белег имам си от Кап…
Над Релсите там само капе
и над блато-езерото “Шляп“!
Тъй му викат, че там шляпат
всякакви си там лигочи!
Едни-други все се цапат,
а всеки друг ще пак посочи!
Не по Релсите бе брате,
От лигоч по тях не се отърва!
Синьобрад голяма гад е,
на Небе се все престорва!
Слушай…крачка в ляво, скок,
пак ляво, после пак направо,
в дясно, клякаш, пак и хоп,
на пътечка брат си! Браво!
И не лигави там тревата,
и не с брада е синевата!
Дъжда си капе… кап-кап-кап…
Чак събуди ме…. Майтап…
Надявам се ти е останало малко лигаво чувство за хумор от този сън приятелю...
Щото аз като бях там го прихванах :-)))
Под брадата бях аз брате,
и чак белег имам си от Кап…
Над Релсите там само капе
и над блато-езерото “Шляп“!
Тъй му викат, че там шляпат
всякакви си там лигочи!
Едни-други все се цапат,
а всеки друг ще пак посочи!
Не по Релсите бе брате,
От лигоч по тях не се отърва!
Синьобрад голяма гад е,
на Небе се все престорва!
Слушай…крачка в ляво, скок,
пак ляво, после пак направо,
в дясно, клякаш, пак и хоп,
на пътечка брат си! Браво!
И не лигави там тревата,
и не с брада е синевата!
Дъжда си капе… кап-кап-кап…
Чак събуди ме…. Майтап…
Надявам се ти е останало малко лигаво чувство за хумор от този сън приятелю...
Щото аз като бях там го прихванах :-)))
Възхитен съм от чувството ти за хумор, Лекс и от поетичното му превъплъщение. Не на всеки е дадено такова остро перо и прецизна мисъл. Поздравявам те, Приятелю и най-сърдечно ти благодаря за вниманието!