Една смълчана пролет те докосва -
с остатъци от есенни листа.
Върти ги вятърът на март - като въпроси.
А старецът на пейка е смъртта.

Вървиш безцелно. Сам по белите алеи -
със мисли на врата си. Като шал.
Дървета преминават. Онемели.
Случайни скитници - след нощен карнавал.

Ръждяса котвата ти в този свят-разпятие.
Отмина времето ти на герой.
Жените - отзвучаващо проклятие,
го връщат. За да бъдеш само свой.

Небето е притихнало и призрачно -
ненужна риза над прокълнат град.
Очите са застинала безизразност,
обърната завинаги назад.

Долавяш, че това е неизбежност.
И неизбежно идва пролетта.
Сезоните редуват своя вечност,
но тя разлиства само суета.

Сега е важното да спреш да мислиш.
Да стиснеш сънните артерии встрани.
Задръж дъха си. Спри докрай да дишаш.
В отвъдното с усмивка премини.