Вечна му памет на този музикален гений!

На границата на класиката и в предверието на романтизма - Бетховен се бори с жестоката съдба, която го покосява с вариола /едра шарка/, от която едвам се възстановява. Според някои негови следовници той е бил болен и от сифилис и това го довежда до пълна глухота. За разлика от Бах, който в края на живота си твори сляп, Бетховен твори музика глух. Той е от композиторите, които обладават т.нар. абсолютен слух /такъв е бил и Моцарт/. Именно това му е помогнало да сътвори най-прекрасната си музика без да я чува другаде освен в себе си. Грандиозната му девета симфония е писана в състояние на пълна глухота. Но още в 5-тата си симфония, наречена "Съдбовната", композиторът чува и пресъздава ударите на съдбата: та-та-та-там в предверието на собствената си глухота. Могъществото на тази симфония завладява и Адолф Хитлер, който устройва парадите си на нейния музикален фон. Известно е, че най-силните симфонии на Бетховен са тези с нечетни номера. Седмата симфония на композитора е апотеоз на съвършеното пресъздаване на фолклора. Игор Стравински я счита за най-добрата Бетховенова симфония, но това е разбира се, лично негово мнение. Извън симфониите, концертите и невероятните му сонати, сред които като перли сияят "Лунната" - 14 соната и "Апасионата" - 23 соната, за която Ленин възкликва: "нечеловеческая музыка", има и малки Бетховени бисерчета, едно от които е: "Fur Elise" - плод на млада, възвишена и влюбена душа:

https://www.youtube.com/watch?v=gl-wesjvQZg

Гениалната увертюра към Егмонт също дава пример за разтърсващата сила на Бетховеновата музика:

https://www.youtube.com/watch?v=pkxXFLRmqvw

Всеки творец живее в една сакрална самота, разбран единствено от Бог. В това има нещо възвишено и величаво, абсолютно неразбираемо за тълпите:

ОБЕТ

Не си понятен за тълпите.

Това те радва, но и натъжава.

Живее Моцарт в общество на глухи.

Лишен от слух,

Бетховен чува музиката

най-добре от всички...!

Животът е безумна теорема,

която Бог единствен формулира.

Не е достъпно доказателството ѝ

за тези,

въобразили си, че ще живеят...

Километражни камъни са дните.

Отдавна спря да ги броиш,

дори в надеждите.

Под шлем от тъмно бъдеще

пристъпваш

сред джунглата на Неизвестното.

Цветът на черното те мами

в огромен пентаграм затворен.

Студените диагонали

са твоя дом

от неизбродни спомени...

В додекаедъра вселената умира.

Но стилизираната чакра ще живее.

В кръвта на всичко живо ще пулсира.

И ти отново ще си древен Рицар,

издигнал меча си над световете.

По плочи от галактики достигащ

Двореца на безсмъртните поети.