Потъваха очите ми в огромното пространство,
не виждах нищо там, надеждите не странстваха.
И тънка пара бавно към всичко се разстилаше,
разклащаше небето, то сякаш че умираше.  

Една след друга птиците политаха нагоре,
отваряха пред себе си неземни коридори.
Мечтите не ги следваха, оставаха унили
и облаци се сгушваха един до друг лениво.  

Безцелно съзерцавах изтляващия запад
сред мораво сияние - носител на разпада.
И все едно ми беше за утрешната дата
от бъдещето тъмно - поредният предател.  

Покри ме бавно мракът с вълшебна пелерина.
Тъгата ме обгърна, сродила ме с мнозина.
Прегърнах силуета на древното си име,
на спомени богат и прероден в безимие.  

Сам за себе си, както е прието. Ха сега, гушкай се с безимие (то е равносилно на безумие). Слепок, опушен в парата.

Онемях от възхищение.

и не съм я сравнявал с Баба Яга. Тежко ти и горко, изчадие джуджево.

Всеки човек с годините изтлява по малко. И с болка го усеща : може би първо утихва смехът, после те предават физическите и душевни сили; отдалечават се от теб мечти, амбиции, цели... И радостта отстъпва място на мъката.
От тази болка може да те спаси само примирението.
Мъдрото примирение с факта, че това е Животът.

Ний напускаме светът навеки,
над нас ще се побие дървен кръст
и по невдоми пътеки
плътта ни ще изтлее в пръст.

Така изтляваме всички с времето.