В това есе ми се иска да поговорим за морала. Без съмнение това е последният мохикан в нашето време - времето на Желязната епоха, а ако употребя заглавие от нашумял роман на Джек Лондон, един от най-уважаваните от мен автори - време на Желязната пета. Долавям как първият ви въпрос вече витае във въздуха: Що е морал? Уважаеми читатели, моралът е неразривно свързан с понятието грях. А грехът може да има само една вярна дефиниция - отклонение от Бога. Защото всеки грях е грешка, но не всяка грешка е грях, а само онази грешка, която ни отдалечава от Бога. Да не забравяме, че Бог понякога цени повече грешниците /блудните/ от праведниците. Казаното ме облекчава да дам дефиницията на морала, като нравствена категория. Моралът е съблюдаване на поведение минимизиращо отклоненията ни от Бог, защото да твърдим, че в този ужасно сложен свят можем да не се отклоняваме ни на йота от Бог, ще е силна хипербола. Самият Бог ни научи, че прекалените светци не са му угодни.
      И така, да подхванем темата за морала. Аз лично не смесвам морала с нормите, които обществото задава, говорейки за морал. Тези норми са в много голяма степен изкуствени и фалшиви. Те играят по-скоро ролята на възпиращ фактор, от услугите на който най-често се ползват враговете на морала. Моралът за мен е свързан с това, което казва и Стефан Цвайг - съвестта на човека, като седалище на Бог в нас самите. Не случайно е казано /Публилий Сир/: "Чистата съвест е най-меката възглавница". Както имаме център за физическо равновесие, локализиран в малкия ни мозък, разположен в тилната област на главата, така вероятно имаме и втори център за равновесие - център за нравствено равновесие. Къде е локализиран той в мозъка, не мога в момента да ви кажа. Просто мястото не е открито. За него съдя по проявленията му. Той се развива малко след физическия център за равновесие, но в доста ранна възраст, у детето. Малкото дете има силно развито чувство за  справедливост и нередност и изпитва свещен срам, когато обществото го тласка да извърша действия, квалифицирани като добри и морални, а то вътрешно не е съгласно, че са такива. Малко по малко, обаче, стъпкват това му чувство. Обществото е най-неподходящото място за еволюиране на този свещен срам. А веднъж стъпкан, той не се възстановява.
      Много погрешно е да свързваме морала с целесъобразността, понеже имат коренно различна природа. Те са нещо като материя и антиматерия. Моралът не е и не може да бъде целесъобразен. Защото това би означавало да е утилитарен. В този смисъл подчиняващите се на девиза "целта оправдава средствата" са винаги аморални. Моралът е практически безполезен за този свят. Ние самите непрестанно се убеждаваме в това, когато преследваме някаква цел, която ни носи бързи дивиденти. Тогава с лека ръка пренасяме в жертва морала, особено ако не се касае за особено голям грях.
      Екзюпери говори много за морала в "Земя на хората". Той дава примера с миньора, затрупан в някоя галерия на мината. Целесъобразността диктува да не се рискува живота на стотици миньори, които искат в този момент да му се притекат на помощ. Така и те могат да бъдат затрупани. Но истинският морал е точно в това - те - стотиците, да поставят живота си на карта заради един единствен ближен. Такава норма на поведение не може да съществува при мравките и пчелите, т.е. в другите - нечовешки социуми. Тя съществува единствено при човека. Може да се окаже дори абсурдното, че наше действие, което застрашава живота на цялата планета, галактика, или вселена, да е морално, ако цели спасението на единицата. Именно в това е тайната на морала - да направиш опит да спасиш слабото и наглед обречено. Да спасиш "мислещата тръстика" на Паскал, а не да изхождаш от интересите и целите на Голиат. Когато ти мислиш за слабото и отчаяно Друго, като за твой събрат и не го приравняваш и свързваш със себе си, а искаш да му помогнеш именно защото е Друго и да го измъкнеш от лапите на Жестоката Карма, именно тогава изпитваш едно особено чувство - Усещането за морала. То е много висше чувство и веднъж изпитано започва да те преобразява. Екзюпери дава ясно да се разбере, че моралът няма нищо общо с принципа за средното аритметично. Той - Моралът - е висша духовност, рожба на друг свят. Може би затова Христос казва: "Аз не съм от Света". А Паскал утвърждава: "Земята не е отечество за Истината. Тя броди непозната между хората.". Всъщност моралът, когато е истинен, а не фалшив, води до раждането на Христовото тяло в нас. Защото историческият Христос е само един отявлен представител на това тяло. Реализирайки Христовото тяло вътре в себе си и давайки му живот, ние достигаме до границата на онова състояние, за което апостол Павел споделя: "Не живея вече аз, а Христос живее в мен.". Защото точно тогава животното в нас умира и се ражда тялото на Морала - Христовото тяло. Ако в нашето даване има дори бегъл помисъл за възвращаемост, то вече заприличва на инвестиция с цел получаване на дивидент. Даже и сянката на мисъл, че това някой ден ще ни се върне, унищожава моралността на деянието и нашето даване се превръща в опит за Вземане. На тази основа ние можем да обявим и алтруизма за изтънчена и перверзна форма на егоизъм, нещо което не може да е така. Защото егоизмът и алтруизмът са също като материята и антиматерията.

    И да рекапитулирам в края на това есе. Няма фалшив морал. Има лицемерие, представяно за морал, пак с утилитарна цел. Моралът е винаги нелицемерeн. Той е проявлението в нас на онзи гълъб  спуснал се при река Йордан от небето връз Христос и превърнал го от човек в Агнеца. Говоря за Дух Светий. Моралът е пътя и средството за общуването ни със Светия Дух. Доколко успешно, зависи само от нас. Другото е от този свят, на когото Управителят се нарича Велзевул. Отказвайки се от морала, ние се предаваме в ръцете на Велзевул и подписваме договора - образец "Фауст" с Него.