В "Цивилизацията" Кенет Кларк се докосва до прозрението, че причината за деградацията на редица клонове на съвременното изкуство се корени в обстоятелството, че Земното е изучено в значителна степен, а Космическото, пред чийто праг стои вече човечеството, се простира, подобно Океана на Нютон, неизследвано.
Сам по себе си този факт предсказва и едно бъдещо духовно израждане, ако тайните на Голямото, в което сме потопени, продължават да бъдат все така недосегаеми. Симптомите за тази духовна криза са налице отдавна. Цялата човешка еволюция в социалната сфера е протичала под знака на търсенето на нови видове енергии, за да бъде задоволен нарастващият енергетичен глад на човечеството, а ролята на катализатор са играели войните и надпреварата в изобретяване на технологии за масово унищожение. На този апокалиптичен фон звучат красиво, но нелепо, думите на Достоевски: "Красотата ще спаси света." Естетическата компонента, която в повечето индивиди съществува, все повече се подчинява на общите тенденции, очертавани от масовото и лумпенизирано съзнание и заприличва на Окото от знаменитата картина на Пикасо, затиснато с огромни и хаотично натрупани кубове. Пласт по пласт, в човешките души се натрупва истинското, дълбоко и неизбежно Отчаяние. То се ражда от невъзможността отделното човешко същество да получи радост от техническия прогрес. От привидното задоволяване на собствените му потребности, което за пореден път се оказва илюзия. В дъното на това Отчаяние се крие автентичността на отделната личност. Но не всеки е способен да понесе страданията на грешния Йов.
       Бурното развитие на редица научни дисциплини, като че ли стана причина да загубим способността си да се учудваме и възхищаваме от новото и преситени с него да се простим завинаги с онова градивно усещане, което Айнщайн нарече "чисто любопитство". Все по-ясно очертаващата се празнота в човешката душа прави опити да запълни Религията. Неин конкурент се явяват езотерични школи, окултни учения и пр. Но всички те самите се нуждаят от осъвременяване, за да могат да въздействат на съвременния човек, който се е простил завинаги с някои наивни представи и трудно приема на доверие общи фразеологични постановки. Този човек е вече в състояние да задава въпроси, на които никаква Религия не може да отговори изчерпателно. Той заприличва все повече на Тома Неверни и желае да се докосне до Христовите рани, за да повярва на своя Спасител. И тук именно се крие парадоксът. Когато човечеството най-силно се нуждае от нова и истинска Религия, му се предлагат "стари мехове", за да се налива в тях "новото вино".
      Има ли нещо извън биологичните конструкции, което да свързва човешките същества? Възможно ли е нашето съществуване без хипотетичната душа, така както функционира всеки компютър и както се очаква да функционира всемогъщият бъдещ изкуствен интелект?
А ако все пак съществува, има ли тя седалище във физическото тяло, както е предполагал Рене Декарт и какъв е смисълът от нейното съществуване?
      Много се говори за т.нар. ноосфера на Владимир Вернадски - ментална обвивка на планетата, която я одухотворава и подобно на океана от "Соларис", на полския писател-фантаст Станислав Лем, свързва всичко живо на Земята в единно цяло.
Дори и да бъде приета за вярна тази хипотеза, тя поражда повече въпроси, отколкото отговорите, които може да даде.
Каква е връзката на интелекта с категориите "добро" и "зло"?
Може ли той да е "добър" или "зъл", или просто е "умен" и "глупав"?
Когато Имануел Кант казва, че го удивляват само две неща: звездното небе над човека и моралния закон вътре в него, той очевидно няма предвид, че моралът като категория може да бъде използван за доброто на човечеството. Това е грубо, нелепо и противоречи на самата идея за морал.
      Защо Кант свързва звездите с морала?
      Въпроси, на които е време да се потърси нетривиален отговор.