Как неусетно си отмина пролетта.
Изчезна призрачно последната омая.
Остави тя в безбройните цветя
магията да пазят дъх до края...

Вървя по горската пътека в летен транс,
под изумрудените взори на листата.
С ливрея времето ми прави реверанс
и с наметалото на спомените ме намята.

Самотен скитник в тъй невзрачен свят,
разхождащ минало сред горските дъбрави,
загърбил мисълта да е богат,
простил се с болната илюзия за слава.

Копнеещ само за покоя на духа
под острите бодли на тишината.
Честит сред пропастите под върха,
издигнал скален паметник на самотата.

За големите творци е характерно да се чувстват самотни, защото те живяет в свят, който сами са си създали.
Но да издигнеш паметник на Самотата означава, че утвърждаваш това душевно състояние.
Замислящ стих!

Предполагам, че Бог /ако съществува/ е най-самотен от всички. Той е неминуемо паметник на собствената си самота.

магнетично е. Тичах по задачи, та съм пропуснала, сега наваксвам.