Тънко нещо е поезията.

Пролив между думите

трябва да откриеш...

От римите да се предпазиш.

Защото от рими балсамирана

тя в ковчег лежи.

С цветя покрита мълчи.

И не е вече поезия,

а натруфено чучело...

Скрий се между звуците

на тишината.

Ето - тя ти говори.

- Чуй ме - ти казва.

- Дъх притаи

и докосни ме с дланта на душата.

- Тръгни по линията на съдбата

и ще чуеш гласа ми.

Защото без този глас

ред не би написал.

Ако търсиш магия,

обърни гръб на сричките.

Обърни гръб на всичко мерено.

Защото мереното е безлично.

Безличното е недокосващо.

Недокосващото е безветрено.

Безветреното е суета.

Суетата не е поезия.

Сега върви напред и не спирай.

Докосвай клавишите на мисълта.

И ще откриеш обертона.

Чуй мелодията.

Тя не е от звуци.

Тя е извивка в косите на вятъра.

По-красива от всяка жена.

По-нежна и чиста от всяка сърна.

Препускай неподвижно след нея.

А после падни на земята

и чуй топлия й дъх.

Положи ръка върху белия лист.

Нека сянката проговори...