Тихо звездата ми пада
върху смълчаните къщи...
С нея живях, с нея вярвах,
с нея живота завръщах.
                                     
И само тя ми остана
върху небето студено,
докато имам желание
към вечерта да погледна.

Ето ятата отлитат
чужди и някак далечни,
но като болка ме вплита
тяхното скитане вечно...

Само в безмълвния вопъл
млад си - изпълнен с надежда.
Утрото в калната локва
с други очи те поглежда.

Като нелепи портрети
в памет възкръсват лицата.
В спомени вързани клети,
в сенки неясни очакват.

И ти ме чакаш, любима,
нищо че разпиляха
чувствата мъртви години,
сплели от минало стряха.

Искам отново да бъда
пленник на твоето рамо,
в залеза кротко прегърнал
златно с обятия двама.

Ала звездата ми пада
върху смълчаните къщи...
Мога ли още да вярвам -
без нея кой се е връщал...?