Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2021 08:50 - Как започват войните Част 2
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 746 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

7.Убийството на агент на чуждестранно правителство, държавен глава, или провокирано, или директно организирано от друго заинтересовано правителство.

Toвa e eдин oт любимите методи на империалистическа провокация за война. Не се изключва този метод и днес.

В XVI томния сборник на германската дипломатическа кореспонденция „Die grosse Politik“ се съдържат интересни документи, хвърлящи светлина върху участието на германския империализъм в опитите за разделяне на Китай и завземането на китайското пристанище Киао Чао. На 4 ноември 1897 г. в провинция Шандун били убити двама германски мисионера. Получавайки известие за това, кайзер Вилхелм II пише на своя канцлер фон-Бюлов:

«Вчера аз получих официално съобщение за нападение, убийство и ограбване на немската мисионерска станция Шентжоу-фоу в Шандун. И така, накрая китайците ни дадоха… така отдавна чаканото основание и случай».

Основание и случай за завладяване и грабеж. Но за това кайзера скромно замълчал.

Няколко дни по-късно германската ескадра окупирала Цяо-Чао и безсилен Китай, който току-що е издържал война с Япония бил принуден да се подчини на всички изисквания на германския империализъм. Така убийството на немците, организирано от немското разузнаване, дало повод за нападение на Китай.

Но най-известното провокативно убийство с неговите последици е „Сараевският изстрел“, който служи като официален предлог за Първата световна империалистическа война. На 28 юни 1914 г. в Сараево сръбският гимназист Гаврил Принцип убива с три изстрела от револвер австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му херцогиня Хохенберг[1].

Данните от съдебното следствие и по-късните разобличения установили, че Принцип Габрилович и другите съучастници били само технически изпълнители на заговора. Този заговор бил организиран в Сърбия от най-видните членове на обществено-патриотичната организация "Народна одбрана", тайната военно-терористична лига "Пустиня или смърт", която е по-известна като "Черната ръка"[2].

Кого представлявали тези организации? Едрата сръбска буржоазия и най-богатите помешчици. Първите се нуждаели от непосредствен грабеж на чужди богатства, за да увеличат своите капитали, в пазари и удобно излизане на море. Вторите ― в нови плодородни земи. Способ за бързо достигане на всичко това била война със съседите. «Народна одбрана» и «Черната ръка» били в най-тесни връзки с върхушката на сръбското правителство. В тях влизали видни ръководители на армията и дипломатичните ведомства. В годините, предшестващи войната, «Черната ръка» фактически играла роля на второ правителство на Сърбия. Достатъчно е да се каже, че "Черната ръка" организира дворцов преврат на 27 март 1909 г., който отворил пътя на по-младия принц Александър към трона за сметка на по-големия принц Георг. А 3 месеца преди «сараевския изтрел» крал Александър лично приел един от убийците на ерцхерцога (Габринович) и дълго разговарял с него. Без участието на «Черната ръка» такъв приом би бил невъзможен. И накрая, най-показателният факт в случая бил, че полковник Драгутин Дмитриевич- началникът на разузнаването на сръбския Генерален щаб, бил главният вдъхновител на покушението и лидер на „Черната ръка“. Този факт се признава, както от сръбското правителство, така и от официалните историци[3].

Самото прехвърляне на убийците от Сърбия в Босна (Сараево) и снабдяването им с оръжие, пари и т.н. се извършило с най-близкото съдействие на държавни служители и агенти на сръбското правителство, от разузнавателни агенти до митнически служители. Нещо повече- причастен към това «мокро дело» се оказал и самия глава на сръбското правителство и почетен старец Пашич. В 1924 г. в Белград излиза сборника «Крв Словенска». Той съдържа статия на Люба Йованович- един от лидерите на сръбската радикална партия, бивш министър в кабинета на Пашич и основател на "Народна отбрана". В статията Йованович прави признание, но се уговаря, че «…още не е настъпило време за отваряне на всичко»:

«Не помня дали в края на май или началото на юни, един прекрасен ден ни каза Пашич (консултира се по този случай по-подробно със Стоян Протич, който тогава бе министър на вътрешните работи, но разказа и на останалите ), че някои хора ще пътуват до Сараево, за да убият Франц Фердинанд. Пашич и всички казахме, а Стоян Протич се съгласи, че трябва да изпрати инструкции до граничните власти на река Дрина, за да се предотврати преминаването на реката от младите хора, които вече са напуснали Белград за тази цел. Но самите гранични власти принадлежаха към организацията и не следваха указанията на Стоян, но го информираха, както той ни информира по-късно, че инструкциите са им дошли твърде късно, тъй като младежът вече е извършил преминаването. Така не се удаде опита на правителството да се предотврати подготвяното покушение. По същия начин опитът на нашия посланик във Виена, предприет от него по негова собствена инициатива, не успя да отклони ерцхерцога от съдбоносния път, по който той щеше да тръгне. Смъртта на ерцхерцога е настъпила при обстоятелства, по-ужасни от предвидените и с такива последици, които никой не е посмял да помисли.…»[4].

Всичко е забележително в това полупризнание на Йованович. И пълната осведоменост на сръбското правителство за подготвяното убийство. И опита да се предпази предварително - нелепи изявления за „закъснелите“ заповеди на Протич, „нечувани“ предупреждения от посланика и т.н. Има всичко, освен това, което действително е могло да спре убийството и убийците.

От статия на бившия сръбски посланик в Берлин Богичевич се изяснява, че сръбското предупреждение към ерцхерцога било своеобразно. Австрийското правителство било известено за заплахата към ерцхерцога «на маневри». Маневрите завършили доста добре, така че ерцхерцогът, знаейки сръбското предупреждение, можел да прецени, че опасността е приключила. И точно по това време в „мирно“ Сараево го очаквали десетки убийци и целият град бил капан за херцога: по пътя към Бистрик в храстите била скрита бомба; друга бомба е намерена под масата за хранене в апартамента на ерцхерцога; мината била поставена във вентилационния канал на спалнята му; цял склад с бомби е намерен в Илидзе и т.н. [5].

Но сръбското правителство било твърде дребно, за да си позволи такава подлост като провокиране на световна война. Зад гърба на сръбската буржоазия и помешчици стояла мощна покровителственна ръка. Това подтвърждава в своята книга[6] Н. Ненадович. Руският военен аташе в Белград Артамонов, руският посланик Хартвиг, министър-президентът Пашич и кралят на Сърбия Александър знаеха предварително за „убийството в Сараево“, извършено по заповед на Апис (конспиративното прозвище на полковник Дмитриевич) и приятелите му от сръбското правителство. Това подтвърдил самия Дмитриевич в съда в Солун («…двама руснаци знаеха за подготвящия се заговор»). Професорът от белградския университет Станоевич писал по този повод:

«Полковник Дмитриевич след срещата на император Вилхелм с ерцхерцог Франц Фердинанд в Конопище (12-13 юни 1914 г.) получи тайно съобщение от руския генерален щаб, че руското правителство е получило точна информация за същността и целта на тази среща … Германия одобрила плана за нападение на Австро-Унгария на Сърбия и завоеванието и и обещала своя помощ и поддръжка. Други сведения, получени едновременно от полковник Дмитриевич, подтвърдили правилността на съобщението на руския генерален щаб…Фантастични и вълнуващи слухове за решенията, взети на срещата на двамата монарси в Конопище, веднага се разпространиха сред сръбското общество; всички бяха обхванати от ужасна нервност и въздухът беше наситен с електричество ».

Какво означава това? Първо- виждаме типичен трик на империалистите да настроят един народ срещу друг, когато слухове за неизбежно нападение от съсед се раздуват. Второ- виждаме, че руския генщаб не се стеснил за провокация на войната използвайки фалшификат. Трето- причините за войната се стараели да замажат и заблудят. Така фон Ягов в книгата си "Причините и началото на световната война" твърди, че единствената цел на срещата в Конопище са цветя - твърди се, че "престолонаследникът е искал да покаже на своя приятел императора цъфтежа на розите в неговото , особено обичано от него, бохемско имение". Четвърто- повече или по-малко достоверни се оказали секретните документи. Руският посланик във Виена-Шебеко на 13 юли 1914 г. донесъл на Сазонов:

«По време на срещата в Конопище, която очевидно била посветена главно на морските въпроси, както се оказа бе обсъден и румънския език и бяха дадени успокояващи уверения от страна на император Вилхелм, основани на чувствата на дълбока преданост към личността на императора които вдъхновяваха крал Франц Йосиф и главата на къщата на Хохенцолерн. По-песимистично се отнясял император Вилхелм към бъдещето. Изчезването на крал Карл от политическата арена, според него, може силно да повлияе на посоката на външната политика на Румъния и да доведе до сключването на съюзи, с които сегашният крал никога няма да се съгласи. Ото това излиза, че този въпрос за укрепването на австро-унгарската граница с Румъния трябва да бъде решен в утвърдителен смисъл»[7].

И накрая, през май 1925 г. във френското списание Clart били публикувани показанията на полковник Божин Симич- приятел и най-близък сътрудник на Дмитриевич. Тези показания напълно подтвърждават конопиштката фалшивка и военната провокация на руския генщаб:

«Апис счел за дълг да се посъветва с Артамонов, преди да пристъпи към действия. Той посветил последния в хода на приготовленията за заговора. Руското военно аташе с няколко дена отложил своя отговор. Текстово този отговор гласеше: „Marchez, si l’on vous attaque, vous ne serez pas seuls“ („Продължете, ако ви нападнат, няма да останете сами »).

С малко по-различни изрази, но със същата същност, споменатият сръбски министър Люба Йованович описва ситуацията. Няколко дена след покушението на ерцхерцога Йованович заявил, че

«…руската преса, която както е известно, непосредстено изразява мнението на руското правителство, дружелюбно се отнасял към Сърбия. Русия не отнема своите ръце, а за Русия е приятел. Към това отиваме, и така ще бъде».

Така руския империализъм зачевал войната в Европа с помоща на своите младши «другари».

Още по-релефно се проявяват руските империалистически планове на фона на материали на Комисията на ЦИК на СССР по издаване на документи от царското правителство. В I том от документите публикувани са писма на председателя на съвета на министрите на Коковцев към сръбския премиер Пашич. От писмо от 07.07.1914 г. става ясно [8], че още през 1910 г. сръбските офицерски организации са получили кредит от 4 000 000 франка от руското правителство. Единствената гаранция за връщане на този заем, както се изразиl самият Коковцев, била "моралната отговорност" на сръбските реакционери.

Но това не е всичко. На 2 февруари 1914 г. Пашич пише лично писмо до Сазонов, в което иска спешно да отпусне 120 000 рубли, 24 минохвъргачки, 36 планински оръдия със запас от снаряди, както и пълни униформи за 250 000 войници, необходим материал за телеграфи , телефони и четири радиостанции до сръбското правителство ...«Всичкото означено въоръжение трябва да бъде отпуснато на Сърбия до близката пролет» ― настоява Пашич. По «висшочайшо разпореждане» сръбската заявка била в основно удовлетворена. Признателният премиер на Сърбия проси от Сазонов

«…да се хвърли с дълбока благодарност в краката на суверенния император за най-милостиво благоприятно разрешаване на въпроса с пушките и патроните»[9].

Ясно е че щедрите милиони за сръбското разузнаване и армейската върхушка се давали с определена цел. Според плановете на руския империализъм, Сърбия трябвало да стане „ръката на Русия на Балканите“, т.е. основният източник на преврата и войните в Югоизточна Европа. Тези преврати и войни трябвало да отслабят онези страни, върху които руския капитал имал интерес, т.е. подкопаят влиянието на англо-френския и германски капитал в тези страни. Ударът по Турция от запад трябвало да бъде подкрепен с удар от север, т.е. завладяването на проливите. Заграбването на проливите и балканския „кокошарник“ трябвало да осигури доминиране на руския империализъм в цялото източно Средиземно море, да се даде достъп до Близкия изток и богатите земи на Северна Африка. От тук ― бързото «висшочайшо разпореждане» за сръбските нужди.

В този план не се обидил сръбския капитал. Част от турските и австрийски земи трябвало да се дадат на Сърбия във вид на «военна награда».

Към това трябва да добавим следното. През май 1914 г. в Санкт Петербург се провел разговор между френския посланик М. Палеолог и „влиятелен член на руския държавен съвет“. Същността на беседата ― «неминуемо и близко разделяне на Австро-Унгария»[10]. На 14 юни 1914 г. се състояла руско-румънска «среща» в Констанца. По време на «срещата» Сазонов задал на румънския министър Братиану въпрос:

«Какво би било отношението на Румъния към въоръжен сблъсък между Русия и Австро-Унгария, ако първият от тях е принуден от обстоятелствата да започне военни действия?».

К това може да се добавят признанията на Сухомлинов, показанията на Колчак на разпитите и много друго. Тайните замисли на руския империализъм към 1908–1914 г. стават явни до прозрачност.

Не е трудно да се догадаем, че нишките на «сараевския изтрел» не се оказали в Петербург. Те отекнали и в някои други столици, преди всичко в Лондон. Защо там? Британското правителство се надявало, че започналият европейски конфликт ще отслаби Германия и Франция, ще направи невъзможно силния германски капитал да проникне през Близкия изток през Турция и да изгради железопътната линия Берлин-Багдад. Този път неизбежно преминава през Балканите. Следователно „бъркотията в кокошарника“ бил в ръцете на собствениците на британската индустрия и банките. Том XI от британските официални документи за избухването на войната [11] съдържа протокол от разговора между британския другар (заместник) на външния министър Никълсън и сръбския посланик Бошкович относно статията на члена на парламента Ботомли във вестник Guardian. В тази статия английския парламентарис твърдял, че

«…тайното разузнавателно бюро при сръбското посолство в Лондон било посветено в плановете по убийството на ерцхерцога».

Послaник Бошкович искал да съди Ботомли. Но на 15 юли сър А. Никълсън устно информирал сръбския посланик, че такава съдебна процедура (привеждане на автора на статията под отговорност за клевета) „може да завърши с неуспех“. На сърбите им дали да се разбере, да не копаят по този въпрос. Защото подобно копаене може да изведе на светлина участието на английското правителство в провокация на война. А това е нежелателно.

След войната не само британският кабинет скрил ролята си за разгръщане на империалистическата война. Сръбското правителство много се стараело да замете сараевските следи. На 25 април 1926 г. на конгреса на Сръбската радикална партия Пашич прави изявление, че „не знае нищо и не казва нищо за покушението върху живота на Йованович“. И че Йованович, публикувал своята статия е постъпил «непростително». А Йованович на същия конгрес защитавал своите утвърждения и заявил, че у него има други доказателства за истинноста на своите заявления. Но не ги е публикувал, защото не желаел да навреди на партията и на Пашич лично. Но е готов да предостави тези доказателства под формата на официални документи, ако правителството „даде разрешение да публикува последните“.

В отговор на това предложение министър-председателят Узунович и външният министър Пинчич се обърнали към Йованович с молба да не изпълнява заплахата им, "... така че това, което не трябва да се казва, не трябва да се казва."

За да прикрият ролята си в подготовката и разгръщането на войната, империалистите от Антантата веднага се съгласили да скрият всички пленени германски архиви. В мирните договори от 1919–1920 гг. било указано, че всички заграбени от Германия и нейните съзници архиви трябва да бъдат дадени на победителите. Освен това на Австрия и Унгария било забранено да публикуват документи от своите архиви, отнасящи се до политиката на Австро-Унгария по отношение на Югославия, Румъния и други държави - наследници на Австро-Унгария, без разрешението на тези държави. Как последните разбират предоставеното им право, личи от факта, че румънското правителство отлага публикуването на такива документи до 1996 г.

Но ако някои гласове, които се опитаки да кажат зрънце истина за убийството в Сараево, били заглушени, така да се каже по дипломатически начин, други били третирани по-радикално. В 1916 г. сръбското правителство внесло постановление за ареста на всички членове на «Черните ръце»

«…с оглед планираното им отваряне на Солунския фронт за австрийските и германските войски».

Верните, опитни служители на английската, френската, руската и сръбската буржоазия се превърнали в тежест за собствениците (урок за всички наемници на капитала!). Набързо било измислено обвинение срещу „Черните ръце“, което изглеждало толкова чудовищно и нелепо, че до началото на процеса в Солун то било заменено с друго.

Този път „Черните ръце“ били обвинени в „терористични, разрушителни и революционни цели“, в организирането на „... най-силните и продължителни вътрешни кризи“, в опити за „сваляне на съществуващата държавна система“, в убийства, обири, грабежи и покушение върху живота на самия цар Александър и Пашич. Както се казва, мавъра направил свое дело, мавъра трябва да си отиде. (Как да не си припомним избиването на едни фашисти от други в нацистка Германия през 1934 година. Тогава от ръцете на СС бе отстранена цялата върхушка на СА ― щурмовиците, които със сила осигуриха победата на Хитлер и хитлеристите).

На 11 април 1917 г. започнал солунския процесс[12] ― блестящ образец на комедия на буржоазното правосъдие. Бившият сръбски посланик в Берлин- Богивич го нарекъл «съдебно убийство». Единствен съществуващ аргумент на обвинението против «Черните ръце» били показанията на провокатора Цитанович. Всички други обвинения били фалшиви и надути: шефовете на сръбското контраразузнаване и офицерите от генералния щаб в ролята на революционери. Независимо от това съдът осъдил Д. Дмитриевич и 8 от неговите сътрудници в „Черните ръце“ на смърт, а останалите подсъдими - на дългосрочен затвор. Три правителства- английското, френското и руското, официално подали молба за Дмитриевич, но той бил екзекутиран. Екзекутиран, защото само това правителство било заинтересовано полковника да замълчи завинаги.

Тази екзекуция била предшествана от министерска криза в Сърбия, която била причинена от оставката на трима министри, които отказали да разрешат смъртната присъда за "Черните ръце". Принцът-регент веднага съставил еднороден кабинет от членовете на радикалната партия на Пашич. Този кабинет единогласно гласувал за смъртната присъда на Дмитриевич и неговите другари.

За пълна свобода на действие новото сръбско правителство започнало с нова фалшификация. Tо задyржало солунския телеграф с молбата на съюзните правителства за помилването на Дмитриевич. Цената на това искане била известна, но въпреки това сръбските и руските империалисти се страхували дори от такива празни фалшификации. На 26 юни присъдата била изпълнена. Нещо повече, властите толкова бързали, че през нощта отвели осъдените до мястото на екзекуцията и трябвало да чакат зората, тъй като войниците не можели да стрелят в тъмното.

В последните думи на своето завещание Дмитриевич писал:

«Аз умирам невинен, в убеждението на това че моята смърт е нужна на Сърбия поради висши съображения».

Действително, такава била волята на сръбската олигархия. Дмитриевич бил водач на заговора от 1903 г., династията Карагеоргиевич му била до голяма степен задължена в борбата за сръбския трон. Буржоазията пожертвала най-добрия си слуга- шефа на контраразузнаването, водача на "Черните ръце", главния убиец на Франц Фердинанд. Защо? Сменяла се обстановката на войната. Растяла революциоността на масите в Русия и Европа. Олигархията на няколко страни трябвало да се избави от човека, който знаел много тайни, разобличаващи царизма и европейските правителства. В края на 1917 г. се установили тайни преговори между Австрия и Антантата. Затова живота на Дмитриевич бил много опасен.

В отговор на британската петиция за помилване на Дмитриевич, сръбското правителство за първи път официално признало, че Дмитриевич е организатор на убийството в Сараево и поради тази причина той не може да бъде помилван[13]. Това било двойно изявление, тъй като дошло от същите кръгове на сръбската буржоазия, които направили Принципи и Габринович- преките убийци на ерцхерцога, национални герои на сръбското „освобождение“, а съучастниците в това убийство получили държавни пенсии . Едни получили куршуми, а други ― парична подавка. Характерна тактика на фашистската буржоазия във всички страни и народи.

По съществото на делата фашизма в Сърбия никога не изчезва след съда в Солун. По това време руският автократичен империализъм е победен от Великата Октомврийска революция. „Черните ръце“- оръжието на руските и сръбските империалисти на Балканите, веднага бело заменено от „Белите ръце“ - военно-фашистка организация на терор срещу сръбския народ, чийто неофициален началник бил самият крал Александър. През 1928 г. под ръководството на генерал Живкович "Бялата ръка" действа като основна ударна сила на фашисткия преврат в Сърбия.

  1. Нападайки съседна държава, завземайки земите й откривайки реални военни действия срещу нея, империалистите избягват да наричат ​​своите действия „война“. Защо? По съображения за маскиране, за оглупяване на народите, за избягване на претенции от трети страни и т.н.

Например, до 2014 г. Крим и две области в Донбас били изцяло украински. Как се оказаха в ръцете на руския империализъм през 2014 г. - Крим като цяло, парчета от два региона - под формата на ДНР и ЛНР? От само себе си. Но през 2014-2015г. руската империалистическа държава на практика изпълни някои от плановете си да завземе нови пазари и роби в съседните държави. Не трябва да се мисли, че това са били точните планове, в които ясно се указвали срокове, условия, територии за завладяване. През 2013–2014г руските империалисти импровизират, отчитайки вътрешното положение на украинската държава, нейната слабост по време на държавния преврат. Бил уловен най-удобния момент за завладяване на части от територията на Украйна. Ако в Крим завземането е станало безкръвно, то в окупираните територии на Донецка и Луганска области руската държава трябвало да се бие, за да запази плячката.

Главният факт в това дело: в 2014 г. буржоазна Русия нападнала на съседната буржоазна държава Украйна. Русия посред бял ден превзела част от територията на Украйна и все още я държи с помощта на своите военно-полицейски сили. Отнемането на Крим и някои райони на областите Донецк и Луганск са и остават военни актове. В какви форми тази война се води ― това е въпрос трети. Ето това беше: организирането на бунтове и саботажи с помощта на разузнавателния апарат; жестоко заблуждаване и сплашване на местното население чрез телевизия и други средства за руска пропаганда; скрити и открити действия на части на руската армия и други въоръжени сили; организирането на въоръжени части от местното население от силите на руската държава и въвеждането на тези части в битки с армията на Украйна.

Такива са фактите.

Какво означават всички тези действия, ако не продължение на политиката на руския империализъм с насилствени методи? Но независимо от това правителството на Русия упорито отрича своята война с Украйна.

Те казват, че завръщането в Русия или под крилото на Русия е било според тях, волята на местното население. Да, за завладяването на Крим и районите на Донбас изигра активна роля и известна част от местното население. Но коя е била тази част? Това са били агенти на руския империализъм вътре в другите страни. Тези агенти получават материал, пропаганда и всякаква друга подкрепа от Русия са там на заплата. Те играят примерно същата роля в завладяването на украинска територия, както и част от судетските немци в окупацията на Чехословакия в 1938 г. Или фашистките организации в Данциг, воювали на основата на „потисничеството на германското население в Полша“. Судетските и данцигски агенти на Берлин получавали от тях пари, организатори, оръжие, политическа и вестникарска поддръжка.Те били организирани части на хитлеровата държава в тила на Полша и Чехословакия и трябвало да ударят в гръб в уречен час.

Разбира се не е нужно да мислим, че украинския империализъм ще се води иначе в момент на слабост, спрямо  Руската държава. Разчитайки на своите съюзници или действайки от тяхно име, той със сигурност ще се опита да изземе всичко ценно и удобно за изземване от Русия.

Но да се върнем към ония времена. Вече казахме, че империалистите обикновено не обявяват войни. Това се отнася и към колониалните войни. Например, всички войни от този род, които Франция води под т. н. Третата република, са били наречени с благозвучната дума „репресии“. Те започвали без минимум външни форми и церемонии, които обикновено обстоятелствали началото на войните. Завладяването на Тунис през 1881 г. е наречено „експедиция“, френско-китайската война от 1884 г. - „експедицията на Тонкин“ и блокада. Завладяването на Мадагаскар в 1895 г. се преподнесла, като полицейска «мярка против разбойниците». Общата директива за прикриване на хищническата война била ясно определена от тогавашния ръководител на френското правителство Дж. Фери. В телеграма до командващия флота адмирал Курбе премиера писал:

«Усвоете добре нашата мисъл ― необходимо е да се направи плашещо впечатление, доколкото е възможно, без да се обявява война»[14].

В тезисите за войната и военната опасност, приети на пленума на ИККИ на 19 май 1927 г., бил даден списък с т. н. «малки войни» за периода 1917–1927 г. Било отбелязано, че всички те са се отказали от декоративния дизайн, който бил в началото на Първата световна война. Но в този период вървяла борба между Германия и Полша за Горна Силезия. Било въоръженото завземане на Фиуме от италианските фашисти. Била гръко-турската война за района Смирна. От време на време избухвали военни сблъсъци между балканските държави. Чехословакия и Румъния нападнаха Съветска Унгария. От 1918 до 1922 година вървяла антисъветска интервенция на световната буржоазия. Състояла се франко-белгийската окупация на Рур, войната на Франции с рифовете в Мароко и друзамите в Сирия. Организирана била международна интервенция на империалистите против Китай.

Ако знаем за военната намеса на капиталистите срещу Съветска Русия и окупацията на Рур, колко хора днес знаят за останалите "малки" и скрити войни, развихрени от световния империализъм?

Трябва да кажем няколко думи и за китайските дела. В 1931 г. японския капитал организирал нападение на Манчжурия, а в 1932 г. ― завладял Шанхай. Подготовката и прикритието за тази хищническа война били еднакви: „няма война, има защита на японски поданици в Китай“. През 2014 г. чухме нещо подобно от руските власти: няма намеса и завземане на чужда земя; има „защита на руснаците в Крим и Донбас“.

През септември 1931 г. японското правителство разгърнало военни операции в Манчжурия на широк фронт. Когато били окупирани голяма част от тези области, в Токио дали официална мотивировка на своите действия. В Лигата на нациите отправили следното съобщение:

«Тъй като с оглед на тревожната ситуация, създадена от наличието на недисциплинирани банди и поведението на населението в някои райони на Манджурия, незначителните сили, които имахме там, бяха сметнати за недостатъчни, за да осигурят ефективна защита на железопътните линии и жителите на японците и чуждестранен, 39-и армейски корпус е прехвърлен от Корея в Манджурия на 21 септември».

Какво означава това? Японските империалисти обяснили атаката срещу Китай с факта, че китайският народ се бори срещу своите реакционни генерали и че интересите на японските цивилни в Китай трябва да бъдат защитени.

Ден по-късно на 24 септември, в декларация японското правителство дало по-разгърнато «пояснение»[15]:

«Поведението на длъжностни лица и частни граждани в Китай през последните години беше такова, че националните ни чувства често бяха наранени. По-специално инциденти, достойни за съжаление, непрекъснато се случват в различни региони на Манджурия и Монголия, от които Япония е особено заинтересована. В атмосфера на безредици и тревога, създадени по този начин, отряд от китайски войски унищожи коловозите на южната манджурска железница, в близост до Мукден, и нападна нашите железопътни пазачи през нощта на 18 септември. Тогава стана сблъсъка между японските и китайски войски».

Тук възниква въпроса: а какво японската войска е правила в Китай? Как са попаднали там? Оказало се че японското правителство тайно прехвърлило свои войски на територията на Китай и завладяло някои райони на страната. На някои места нашествениците се натъкнали на въоръжена съпротива от китайци и по този повод прехвърлили 39-и армейски корпус в Китай. Оказва се, че бандитите са нахлули в чужда къща, собствениците са им оказали съпротива и бандитите са казали, че собствениците на къщата са ги нападнали и затова те викат на помощ цялата банда.

На 6 февруари 1932 г. анкетна комисия от Лигата на нациите направила официален доклад[16] по китайското дело. Съгласно този доклад на 18 януари 1932 г. 5 японци са били бити в Чапей от страна на тълпа китайци. На това японците отговорили с палене на здания и биене на китайски полицаи. На същия ден на среща на японски жители в Шанхай бил приет призив към японското правителство да изпрати военни кораби и войски, "за пълно потискане на анти-японското движение".

На същия ден японският консул в Шанхай поискал от кмета на Шанхай: 1) извинение, 2) арест на виновните китайци, 3) изплащане на парична награда, 4) „ефективен контрол върху антияпонските движения "и 5) незабавното разпускане на всички антияпонски организации.

На 28 януари след известни колебания шанхайските власти приели всички нагли японски искания. Но независимо от това на същия този ден командващия японската ескадра пуснал обява, в която съобщил, че

«…японският флот е изключително загрижен за ситуацията в Чапей, където живеят значителен брой японски местни жители, решава да разположи войски в района, за да осигури реда и спазването на закона там».

В тази връзка на властите в Шанхай се предлагало незабавно да пристъпят към извеждане на китайските войски от Чапей. Китайските власти казали на японците, че за няколко часа, които японците са им дали да премахнат войските, тези войски не могат да бъдат изтеглени, затова те искат още ден-два. В отговор японците обвинили китайските власти в „нарушаване на мирното споразумение“ и същата нощ започнали въоръжено завземане на квартал Чапей. Тази битка открила „Шанхайските събития“ с бомбардировките на града, с въздушни, морски и сухопътни сражения и хиляди жертви.

Лигата на нациите, като срамежлива ученичка, изразила "уважителна критика" към японското правителство за нападението над Шанхай. На Япония било намекнато, че би било хубаво, ако се обърне към Лигата на нациите за посредничество. В отговор на японското правителство на 23 февруари 1932 г. е изпратена декларация [17]. Декларацията гласяла:

«Общоприета аксиома е, че нито един мирен договор не представлява пречка за упражняването на правото на законна самозащита».

Въоръженият грабител «обосновал» своето право да се защитава от жертвите на грабежа.

В случая има пикантни подробности. Когато японският флот разбивал китайските квартали в Шанхай, представителите на Япония и Китай, като членове на Лигата на нациите, седели съвсем спокойно в Женева на същата маса, където си разменяли сладко-кисели речи. А след официалните части тези представители на едрия капитал на своите страни решавали, кой и как именно да се обогати от войната. Буржоазията на Китай и Япония не искала в Женева «общ език». Защо? Защото тя не губи нищо, защото са една класа и защото и двете се обогатиха от войната и грабежа на китайския народ.

***

Разгледахме някои от методите, чрез които империалистите сами започват войни или провокират предвидения от тях противник да го направи. Но ако капиталистическите държави се отнасяли помежду си по този начин, тогава буржоазията прилагала още по-лоши методи към СССР и страните с народни демокрации.

На VIII конгрес на партията на болшевиките Ленин говорил:

«Живеем не само в държава, но и в система от държави, а съществуването на съветска република наред с империалистическите държави дълго време е немислимо. В края на краищата един ще победи. Докато това не се случи, поредица от най-страшни сблъсъци между Съветската република и буржоазните държави са неизбежни.»[18].

Затова Ленин с цялата си категоричност указал на IX всеруски конгрес на съветите, че

«…първата заповед на нашата политика, първият урок, произтичащ от нашите държавни дейности за годината, урок, който всички работници и селяни трябва да научат е да бъдем нащрек, да помним, че сме заобиколени от хора, класи, които открито изразяват най-голяма омраза към нас. Но трябва да знаят, че всякакакво нашествие ние винаги ще отразим»[19].

Това означавало, че заедно с ръста на социализма външната и вътрешна класова борба не отслабва, а се усилва. Ленинската прогноза напълно се оправдала. Смъртта на съветския социализъм в периода 1953-1991. се състоя не защото не можеше да издържи класовата борба срещу капитала. Една от причините за смъртта е именно в това, че контрареволюционерите, завзели властта в партията и държавата през 1953 г., се отказват от класовата борба, обявяват я за избледняла и ненужна (класическата теза на десницата!). Това е разбираемо: не може да се бориш сам със себе си.

Как са се развивали провокациите и наскоките към СССР в първите години след Октомври? Появявали се десетки и стотици нови «емски депеши» ― фалшивки. Тези фалшивки служили, като «основание» за ултиматумите на буржоазията от типа «нот Керзон». Появявали се „писмото на Зиновиев“, случаят Досер, „писмото на Раковски“, американските, полските, българските и други антисъветски фалшификати, провокиращи атака на Европа и САЩ срещу СССР.

Старата «емска депеша» съчинили Бисмарк, Молтке и Роон. Съчинение са «на колене», със занаятчийски способ. През 20-те години на XX век. вместо дипломатически занаят се появило организирано производство на фалшификати по индустриален начин. Израсли берлинската фабрика-печатница на Дружеловски, виенската ― на Якубович, лондонската ― на Синклтън и други[20]. Въпреки различните качества на „продуктите“ на тези фабрики и различните съдби, всички те имали общ клиент и кредитор - финансов капитал, който не можел да приеме загубата на 1/6 от света, т.е. огромен район за грабеж. Всички тези „продукти“ миришели еднакво на кръвта от онези сблъсъци, в които международният капитал искал и привличал народи и държави. Например, ултиматумът на Керзон трябвало да провоцира нападение на страните от бившата Антанта над Съветската република. По фалшифилация и провокация от страна на буржоазията бил организиран в 1927 г. късане на англо-съветските отношения, които вредили и на двата народа. Англо-френския и японски капитал организирали нападения над съветски институции в района на китайската източна железница, в Пекин, Далиан и др.

Още в 1918 г. международната буржоазия с ръцете на есерите убила в Москва немския посланик Мирбах. Целта: да се провоцира война между РСФСР и Германия, да се отслаби той до предел и да се продиктуват свои условия на «мира». Войната не се получи, но на съветското правителство бяха поставени умишлено неизпълними изисквания, като например влизането на батальон от германски войски в Москва за охрана на посолството. Полуултиматумът на Чембърлейн бил от същото естество. Само нарастващата сила на социалистическата държава и мъдростта на сталинисткото ръководство на СССР позволи да се избегне участието на Съветския съюз в буржоазни военни провокации.

Но трябвало да се приема и сила. От 1921 до 1936 г. съветската власт провоцирали десетки пъти. Били гранични нальоти на белогвардейски и фашистски банди на финландската, полската и далекоизточната граници. Били погромни обиски в берлинското и лондонско търговски представителства. Били нападения на съветските дипломатически мисии в Китай. Много пъти арестували и изтезавали сътрудници на тези мисии. Имало въоръжено завземане на съветски институции на китайската източна железница, организирано от международния капитал и екзекутирано от китайски милитаристи.

В този период редки години преминавали за СССР без «сараевски изтрел». Буржоазията пробвала с открит терор да вкара Съветския Съюз във война. Воровски, Войков и други съветски граждани - работници от дипломатическия фронт бяха убити. От друга страна, в рамките на СССР имало опити и конспирации за контрареволюция срещу чуждестранни дипломати със същата цел - да предизвика големи международни усложнения срещу страната ни. ГПУ разкрила конспирация от Ванек, който се опитал да убие японския посланик в Москва. В германския посланик стрелял белогвардееца Щерн. В Париж се появила група от «необолшевици», която заявявала, че действа по указание от Москва. Членовете на тази група провокатори белогвардееца Горгулов убил френския президент Думер. Целта е все същата: да предизвика блокада на СССР, да подтикне Франция и Англия да нападнат страната ни.

Съветското сталинско правителство успя в сложни условия да отстоява завоеванията на революцията и да защити интересите на страната. Провеждайки спокойна мирна политика, в която нямало паника, никакво подобие на паника. През 1918-1939г. успя да защити мира, като не позволи на буржоазията да въвлече СССР в конфликти, въпреки редица провокации и авантюристични атаки от военнослужещи.

Към края на втората сталинска петилетка стопанската и отбранителна мощ на Съветския Съюз нарасна многократно. Означавало ли това, че опасността от миналите и военни заплахи са намалели? Не, не означавало. Военните заплахи растяли. Този растеж отразявал, първо по-нататъшното задълбочаване на световната икономическа криза, и второ реакцията на световния империализъм към грандиозния мащаб и постиженията на социалистическото строителство в СССР. Нашата страна вървяла към безкласово общество, показвайки пример на трудещите се от целия свят. В това време капиталистическия свят буквално се късал по шевовете от противоречия. На такъв фон империалистите от различните страни се борили за своето преживяване. Изострили се и задълбочили противоречията между важните капиталистически страни. Особенно се задълбочили противоречия между страните-победителки и страните, победени в първата световна война. Нараснали противоречията между империалистическите държави и колониалните и зависимите страни.

В 20–30-те г. на XX в. нараснали и се задълбочили противоречия между буржоазията и пролетариата в капиталистическите страни. Това означавало, че буржоазията задължително ще търси изход в нова империалистическа война и интервенция. Затова опасността от война не намалявала, а нараствала. Главната и основна тенденция в политиката на империалистите била тенденцията да се обгради СССР и да се развихри контрареволюционна война срещу нея. Необходимо било да се удуши първата социалистическа държава и да се създаде световен буржоазно-терористичен режим.

На този фон съветската власт трябвало да разобличава всички явни и скрити опити на военни провокации, опити да се вкара СССР във война. Това било едно от средствата за борба на международната контрареволюция, борба за световния Октомври и съветската държава като база и авангард на световната революция. Нашата страна се е родила под знака на борба с първата империалистическа война. Дълги години тя била тежка гира на шията на европейските империалисти, пречейки им да хвърлят трудещите се маси едни към други. Тази роля СССР изпълнявал и по-нататък. Но тази роля зависела също от поддръжка от страна на международната работническа класа, от силите относителната тежест на европейските и азиатски компартии. Не винали така нужна поддръжка от съветската мирна политика е била. И не винаги относителна тежест и сила на компартиите са били достатъчни за организация на всенародна борба против военните авантюри.

В 20–30-те г. борбата против войните била неотделима от борбата с международния социал-фашизъм и неговата идеология. Социал-фашизмът бил агентура на империалистическата буржоазия в средите на работническата класа. Идеологията на социалфашизма е форма на подчинение на пролетариата на влиянието и интересите на буржоазията. Външната и вътрешна политика на социал-фашизма била маска, необходима за прикриване на подготовката на нови войни. До последните години основният социално-фашистки агент на буржоазията в работническата класа на Русия беше и е Комунистическата партия на Руската федерация.

Днес световния капитал е отхвърли в основно социал-фашистските партии за ненадежност, т.к. в света се е установила фашистска диктатура. Тя не се нуждает от социал-прислужници. Но фашизма ― това е война, защото е продукт на силни капиталистически противоречия. Настоящите и бъдещите войни на буржоазията, въпреки техните форми („големи“, „малки“ и др.), са империалистически войни, продължение на политиката на съюзите на най-големите капиталисти. Какво работническата класа може да противопостави на тази политика днес? Своята масова организация и упорита класова борба по места - за всяка стъпка, за всяка рубла, за всяко право и свобода. Всички работници трябва да помнят ленинските слова:

«…първата болшевишка революция изтръгна първите сто милиона души на земята от империалистическата война, от империалистическия свят. Следващите революции ще изтръгнат цялото човечество от такива войни и от такъв свят. " »[21].

Подготовил: Е. Глумов

[1] См.: Н. Полетика. Сараевское убийство, гл. I. Л., Нева, 1930 г.

[2] Там же, гл. IV.

[3] См.: S. Sranojevitsch. Die Ermordung des Erzherzogs Franz-Ferdinand in Sarajevo. Frankfurt, 1923.

[4] М. Покровский. Как готовилась война, сб. «Империалистическая война», стр. 164.

[5] Н. Полетика. Сараевское убийство, стр. 28.

[6] Н. Ненадович. Тайне београдске камариле. «Fиdиration Balcanique, № 3, 1924 г.

[7] Покровский. Как возникла мировая война, стр. 139-140.

[8] «Международные отношения в эпоху империализма». М.―Л., 1931 г., серия III, т. I, документ № 196.

[9] Там же, документ № 161; т. IV, документы №№ 74, 274.

[10] Покровский. Как возникла мировая война, стр. 137.

[11] «British Documents on the origin of the War», vol. XI, № 47.

[12] «Тайна превратна организация». Солун, 1918. Bogichevitch, «Le procиs de Salonique». P., 1927.

[13] Scott Watson. The Murder of Sarajevo. «Foreign Affairs», april, 1925.

[14] Котляревский. Правовое государство и внешняя политика. М.: 1909 г., стр. 181.

[15] «Europe Nouvelle» № 712, р. 1352, 1932.

[16] Там же, № 731, р. 216-218.

[17] «Europe Nouvelle» № 734, р. 317, 1932.

[18] Ленин, ПСС, т. 38, изд. 5, стр. 139.

[19] Ленин, ПСС, т. 44, изд. 5, стр. 296.

[20] См.: «Антисоветские подлоги», изд. НКИД, М., 1926 г.

[21] См.: Ленин, ПСС, т. 44, изд. 5, стр. 144-152.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 1659000
Постинги: 2347
Коментари: 323
Гласове: 465
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031