В последните си два живота съм самотен.
На глуха линия, в задънен коловоз,
текат годините, провлачват тежки котви,
случайни белези на времевата ос.
И някъде - в тунела на мечтите,
заглъхва ехото на късния ми вик.
Набъбват сенки-белези в очите,
пропуснали перона на родилен миг.
Въргаля вятърът последните консерви -
търкулнали се обеци на странна нощ.
Пътуват нотите към дългия си север,
изгубили докрай първична мощ.
Присядам морен на една поляна,
защо ли съм я виждал и преди...? 
Аз не обичам черните поляни -
оставят сажди в мислите, а не следи.
И чувам музиката на Бетховен,
но не е Одата на радостта. 
Припомня на душата най-върховното 
от Моцартова лакримоза след страстта.
Треперят мислите под квантови юргани
от юлска жега в крехък кръстопът.
Навярно ще поеме към Флатландия
след два живота третият ми път.

Вярата, че ще имаш път и след изживения живот, е най-доброто
от всички споделени чувства в творбата.

Подейства ми оптимистично!

нарцистични бездарници, педеруги, пълни идиоти.

С тъмни кръгове под очите от непоправим онанизъм и с индиански възглас "Пу на Пена, пу на Мара"!

Питам се не втръсна ли до смърт на себе си. По цял ден стоиш с цялата си тежест върху свободната си ръка, с надежда да изтръпне и да я усещаш като чужда, за да може да се отдадеш после на бог Онан. Явно видът ти е на болно гузен човек и затова ползваш псевдоним. Но и по-добре, защото природата те е наказала да си без собствено аз

отколкото санитар.

Възвишените души са така. И в третия не чакай нещо по-различно.

Въпросният некадърник не може да е дори и санитар, защото собственото си дупе не може да избърше от л-ната, та камо ли да избърше чужди дупета!