Високо над сивия свод на града
планината издигаше своята стряха.
Изпратен от слънцето, в нежна мъгла,
пълзеше по белите камъни мрака.
Потапяше бавно лицата на сенките.
И издължени, с хлътнали бузи,
дълго се взираха те изумрудени.
Вън светлините се бяха изгубили.
Запада с облачнорозови къдри
                             пак се отдръпна.
                               С мургави зъби
спусна след него ръце тъмнината.