Огромно беше ехото, глушеше даже тътена

от метеори падащи след моето несбъдване.

Помислих си за миг, че идва най-всеобщото.

В пропадналия вик вдън ладия на лошото.

Поисках да прегърна жената най-любима,

която ме предпазваше от идващата зима.

Но тя се дръпна бързо, отвърната от мене.

Съзрях я в ъгъл тъмен на бъдещото време.

И колко ми остава аз сам и не разбирах.

Усещах, че отдръпната вселената умира.

Далечните галактики ми бяха безразлични

и звездното небе нахлуващо с безличното.

Разбрах, че съм в предверие на тихото безимие,

щастлив, че само сянката ще може да ме има.