В улука сребърен на небесата сини

изтича любовта.

Мечтаната любов безименна

от шепи божии отпиваща вода.

Сънувам я в невинната усмивка,

в зениците на тайнствени очи;

в сърната девствена, до вятъра препуснала,

сред омагьосани гори.

Любов сакрална, плаха и могъща -

симфония привечерна на вечността.

В завоите на спомените я прегръщам,

познал неземната й красота.

Добавям го.

Мечтаната любов изтича, но остава в спомена на всеки, който я е срещнал и изживял.
Защото "от шепи Божии" вода отпива...
Вълшебно е!

Нямаш ли елементарно чувство за достойнство, поре липав. Не ти е мястото в коментарното ми поле, защото ужасно смърдиш на червен фатмак.
Тук ще бъдеш позорно трит всеки път! А сега оди да цункаш Радев отзад.
Така той може би ще те припознае за свой евнух.

Възторгът спускащ се, превръщаш те във водно влакче с водпадните каскади, които ти с думи в симфония пресътвори.