Минава тази нощ безсънна
и в сенките единствено оставам.
Срещу прозореца мъждив осъмнал,
на изгрева ръждив от страх приставам.  

Защото кой съм аз? Кому съм нужен?
Нехае този самовлюбен свят за мен.
Поникнал с гърбавия плевел, съм учуден,
че в гъбата-отровница съм прероден.  

Животът бавно се превръща в огледало,
да спре нагона в атома студен.
И бледа същност, въплътена в тяло,
да съзерцава образ с време упоен.  

Със сиви облаци мечтите храня,
понякога с най-гъстите мъгли.
За тях - мечтите, е трагично рано,
а сбъднат ли се - повече боли.  

Къде е Бог - отляво ли, отдясно?
В сърцето ли е, или вън от нас?
Почувствам ли го, нищо не е ясно
и профили оказват се анфас.  

Над мен е пещерата на небето.
Протяга тя невидимо въже.
За бесене или за стълба на поета
към космоса по вертикал от скреж...