Обичаше да разсъждава Мето. За жалост понякога дори и на глас. Та, както ги мъдреше, внезапно го осени, че дори и в старостта има нещо хубаво. При това много хубаво.

Защото не може да умреш млад! 

И сякаш дочу през времето гласа на покойната г-жа Драгиева с нейното постоянно повтарящо се вмятане: "И таковата онаковата значи госпожа!" Та онаковата беше, че с напредване на възрастта човек може да хвърля ези-тура, дали той ще надживее зъбите си или те него. Или пък, да речем бъбрекът - той ли ще надживее Мето или Мето него. Защото ако е второто, значи ще пристане имплантиран на друго тяло, докато Метовото се разлага под земята или се възнася към небето над крематориума. Ех, пустата му беззъба старост - по-страшна даже и от смъртта. Ако стигна дотам да се мре - разсъждаваше Мето, ще се кача за последен път на Кончето и ще се метна в Бански Суходол. Или пък зимаска ще седна на някой леден и ветровит връх, за да замръзна неусетно на него. Тя - бялата смърт си има своите предимства. Беше установил това прелиствайки Наръчник на самоубиеца. Като призрачна мряна из паметта му се стрелкаше мисълта на Албер Камю:

"Самоубийството е най-висшата форма на поетична изява!" 

 Красива и вярна мисъл, сякаш продължаваща изреченото от Артюр Рембо:

"Приех живота като рана!".

"Умирам, защото не умирам!!!" - 

колко хубаво го беше казал Мигел де Унамуно в "Агонията на християнството".  А как само го сюрпризира бай Васил Кисята:

пожелай ми, Мето, ненадейна смърт, а не здраве, защото здравите измряха! 

Затова, когато се движа по улиците не поглеждам към некролозите, за да не видя своя. 

Ех, бай Василе, вечна ти памет, колко си прав. Това Мето осъзна на гроба на покойната Лефтера, когато мъжът й - руски изселник с начално образование, би дузпата на всички мастити професори, обръщайки се на гроба на жена си към Мето с почти равнодушен глас: 

"Мето, леля ти Лефка не е умряла. Тя се намира сега толкова далече оттук, че не може вече да се върне." 

Колчем забиеше тревожно камбана, Мето се сепваше и пред очите му изникваше един пожълтял некролог от Централните софийски гробища и надписът върху него:

САМОТАТА НИ БУДИ НАВСЯКЪДЕ!

Защото самотата е нескончаема камбана - бие приживе и след смъртта, също като онова NEVERMORE на страховития гарван от поемата на Едгар По. "Блажени са вярващите!"