Когато осъмвам замаян,
не помня защо съм живял.
Оборен от всичко потайно,
от дявола с мене преял.
По-бледен от залез преминал,
се взирам далече напред.
Оголено бъдеще с тиня
оглежда ме с поглед свиреп.
Но образът мой се предава
в небесните чисти води.
Частица от него остава
след изгрева пурпурносив.
Издига се плавно нагоре
линчувана с тъжни мечти,
подписва с ченгелче простора,
драскулка с неясен мотив.

Дори една частица от теб да остане – като светъл белег на хоризонта, пак е достатъчна, за да осмисли живота ти.
Ведра философия, Мисана!

много ми хареса.