Понякога влечугите летят
от спомените древни вдъхновени.
Да вейне вятър ще се преродят
от мезозоя доощастливени.  

От толкова влечуги в този век
небето натежа и се задръсти.
И просто няма място за човек
да палне свещ, дори да се прекръсти.  

А странно ръсна огън от война -
по кожата на червеи  полази.
Гробове изпълзяха, знамена
замрежиха припадащия залез.  

Политнаха от птиците пера,
затулиха всевиждащия космос.
Замръзна в лотос звездната река.
Вулкан изригна купол от въпроси.  

Да бъдеш или да не бъдеш? - Знам
от сто лета навярно е банално.
Търкулна се клишето в земен храм,
в олтара се напасна идеално.  

Отвсякъде се стръкнаха треви,
озелениха мъртво настояще.
Наметнато с воали от мълви,
всемамещо и призрачно блестящо.  

...И изпълзя последнещният ден
от тъмната бърлога лъч причакал.
Оглозга го и в пира прероден
на бъдещето стана надзирател.

От толкова влечуги в този век
небето натежа и се задръсти.
И просто няма място за човек
да палне свещ, дори да се прекръсти.

Силно метафоричен стих за нашето "мъртво настояще" – с огън от война и с литнали
влечуги, които задръстват небето за човека.
Адмирации!

Великото не знае чудеса, то свои планове реди. Сред ада земен своята добра молитва зашепти. Мезозойските крилати ще решат, че си от тях по-древен, в свят където в атавизъм превръща се доброто. Ще приседнат непознато да чуят. Кои знае, може пък да им хареса различния ти стих молитвен дотолкова, че да поискат да се променят. Доброто винаги оставя трайната следа, злото само пепелища. Но те пък раждат феникси за новото начало. А звездната река, поличбено пак иде като път по небосвода, от всякога по-бяла.