Вътре в себе си аз се обричам
на последното лято отминало -
очертават краката ми боси
две подкови от пясък за символи.

И наднича главата през рамото
на септември стопил се от чакане,
тънка струя изтича през пръстите -
отпечатват змия ходилата ми.

Обкръжават с послания листите -
ято жълти танцьори в пространството,
върху тях са записани стихове
декламирани само от вятъра.

Аз се спъвам във нещо невидимо,
изпод крехката шума забравено
от ръцете на близкото минало,
за да няма инерция тялото...

И душата да няма инерция
във октомври протяжен от лутане.
През тунели - полегнали кладенци,
там - на дъното, да намери Изгубеното.