КАМБАНА

Намразих всички, на които съм приличал...
Омразата скъсява разстояния.
От моравия залез съм осъден:
скъсени коридори, във които
и за разстрел ще бъде тясно.
Със сенки ще загасят светлините,
когато всичките пътеки да избягам
ще са кръстосани в дулата.

...Ще поседя на своята Камбана,
преди да са пристигнали Ловците
със изгладнелите си хрътки.
Полето в миг ще побелее
от костите на ударите скрити.
Камбаната със тях ще ме прелее
от спазмите на сухите ми глътки
във Тишината.

    Какво представлява времето? Не се ли състои то от коридори, по които човек като осъден на смърт бива отвеждан за екзекуция? Или пък е съвкупността от подземни тунели в лабиринта на цар Минос, които рано или късно ни отвеждат при страшния Минотавър. И къде е нашата спасителна Ариадна? Съществува ли изобщо тя и ако да, какво представлява нейната загадъчна нишка? Спасителка ли е тя или е предател? Любима или Екзекуторка?
    Изобщо, любезни ми читателю, изпитвал ли си ти някога ураганното чувство за обреченост, или си чисто и просто една щастлива свиня, която грухтейки от радост, когато я угояват, си мисли, че така ще бъде завинаги и ще продължава нескончаемо да отъждествява живота си с хедонизъм. Защото в такъв случай не си за завиждане. Вече точат ножа за теб. Ножът, който ще пролее кръвта ти по черните поляни на всевишния.
     Всеки има своето лично хапче за да изключи Оператора си за реалност, когато кобният час удари. Това е нашият скъпоценен цианкалий, който с едно невидимо сдъвкване ще ни дари с горчивия вкус на бадеми.

ПОСЛЕДНИЯТ ЖИВ

Небитието се рони.
Ситни снежинки
сребристи
танцуват.
Падат като материя.
Създават света.
Имаш ли хапче
поезия
и наркотици от мисли...?
Милиарди къртици
залязват
в своите мрачни подземия.
Ти си последният жив -
след антипоследния.

Но има все пак нещо, за което си струва да живееш без Бог и Дявол, без Ад или Рай - те са еднакво далеч и встрани от сърцето. Да останеш Рицар сред безкрая, по плочи от галактики достигащ Двореца на безсмъртните поети в илюминационния поток на звездите, за да пребъдваш във всички вселени, изключил жалката човешка същност...

ПОСЛЕДНИЯТ САМУРАЙ

На дъното на времето затворен,
в огромната му бъчва без отвори -
ще ферментираш бавно
в будна кома.
На вино - тъмна кръв, ще се превръщаш,
с вкуса на пергамент.
Жълтеят стиховете ти -
пера от птици,
изпуснати по вятъра отвън.
Извикай демоничната си същност.
Дъха си спри.
И прободи се право в хара с меч от слово.
Самурай -
на връх, оголен от мечти
(сред Черната реалност),
релефен белег.
По него ще те разпознаят -
антена
сред Отвъдното.
Клавишите на мислите
невидимият Пианист
докосва в транс
с върха на пръстите
(милиардите къртици залязват под земята).
Мелодия (забулена в мъгли)
е всеки път,
отвеждащ те по трупове от наркотици
в небесата.
Ще тръгнеш ли?
Или -
вземи си хапчето поезия.
Заспи до следващия сън...
в матрьошката
на своите прераждания.

НАД БЕЗДНИТЕ -  СЯНКА,




застанал,
отново ти в миг полетяваш
с величествен полет на птица.
Крилата ти нека отрежат.
Устата ти нека запушат.
Ще пишеш със светли зеници.
Онези завистници черни
пак блясъкът твой ще ги стряска
в съня им кошмарен и земен,
защото гласът ти е силен,
стихът ти е лава подземна.
Поетът вулкан е от слово,
а словото трусове прави.
Разклаща света до основи
и срутват се старите сгради.
А Новото - то се въздига
на хълма могъщ и небесен.
И там само Бог ще запише
завинаги твоята песен!