към небето бездънно възнесен...

И в сърцето съм лесно раним,

за да свърши жестоката песен.

Ветровете пируват в кръвта

заглушили последното ехо.

Само спомени-сенки летят

над неравната антиутеха...

С яркочерно червило нощта

се усмихва с ред мургави зъби.

Въжен символ и примка на път,

нося шала си, който ме люби.