Следя се сам в отчаяни минути...

дали съм по-отчаян от живота...?

Претърсих се в посоките нечути

и се открих в потъналата котва...

под морското ниво - в патина гъста

от наносите векове проспали

(и непробудени дори от земетръса

и от прегръдката на хиляди корали).

Така линея - сянка от въпроси,

след всеки отговор по-многобройни.

Неотговореното вчера бъдност носи,

нахлуло през коварните пробойни.

Тиктакат кукувици на Минерва

от кукумявката й странно вдъхновени.

Небето с метеори ме замерва -

праобраз на мечтите потопени.

Живея сън - сънят ми ме живее

(стандартен зов в предсмъртните стенания)

и чакам утрото отново да изгрее

от дулото на древни разстояния.