БЯЛА ЛЯСТОВИЦА




- Бяла лястовице, лястовице бяла,

долетя в последната ми есен.

Да закръглиш изживяното до цяло

и маркираш моя път небесен.

Всички други лястовици отлетяха.

Не оставиха дори и бегъл спомен.

Болка носи сетната им стряха

инкрустирана с гнезда бездомни.

Ала бяла, ти със човчица разплете

възела чернеещ се на Гордий.

Литнала към хребета на стиховете

от подножието на безбройните им орди.

- Бяла лястовице, лястовице бяла,

аз не искам с мене да те взема.

Там, на прага на подземната раздяла,

знак стани за светлина неземна!








ГАРВАН




Изхвърлям скъпоценното зад рамо,
студено утро ми намята шал.
Скверни ме слънцето от облаци обрано
и няма как да си остана цял.

В завоите от спомени се губя,
разтеглен влак сред черната си нощ.
Излюпих гарван от яйцето блудно.
Полита той - аз бързо губя мощ.

ВИДЕНИЯ






Искаш ли хапче поезия                                       
                                     и наркотици от мисли...?
Озърни се -                     
                    светът в лудостта се оглежда.                                       
                                        Слепец е виждащият,
защото все не проглежда.
Вселената е по-плоска от калкан.
Увита в бял чаршаф                                 
                                върху нищото се изтяга,
по-разгадаема от арабин в пустиня...                                 
                                          Наум се пресмята...                                 
                                          но от безумния.
Къде е родилният вятър,                                        
                                       превозвач на ентропия...?
В планктона на спомените няма истина.
Кухина е съзнанието -                                   
                                    вретено е залезът...
До всичко развива своята нишка мойрата.
След девет земи е десетата,                                              
                                           но кой до нея достига?
Песента възкръсва само в гласа на щурците...
Мъртвите сипеи водопади сънуват...              
                Старците в своето детство лудуват...
Голямата риба на дъното на морето остава...               
                    Неразгаданото в мит се преобразява.
Нелепото време покрай теб се изниза.               
                    Петел да пропее - звездата ти слиза.









ГРАФИЧЕН ЕСКИЗ

Светът е само призрачен нюанс
от мълчаливата истерия на тишината.
Огромен пуст хангар, нощта в каданс,
поглъща с пипала невидими Земята.

...И ти живееш в тъмното око
на черно слънце спряло да нощува...
до спомена за изгревното зарево,
затОчен в миналото вечно да пътува.

Кобалтовата лудост ме превзема -

 лъч черен в светлини нормални.

 Неизживяното е моята поема.

 Живяното е мярка за баналност.

 Руша се като ретина на залез

 в окото на замръкващото утре.

 Отхвърлен, пътят ми напомня разрез

 под скалпела на демиурга.

 Студено ми е - толкова студено...

 треперя в зъбите на сива пепел.

 Сънувам непристъпното рождение -

 мистичен огън в плен на ветровете.