В небесната нива
се вглеждаш.
Кой е Сеячът -
неволно се питаш.
Слънцето -
жълта сламена шапка,
ти е молитва.
За Диоген на агората
си припомняш -
поглади се
глада да заситиш...
В черепа на човека
с фенер
да надзърнеш.
Освен бъчвата
друго да не виждаш...
Еднооки пред слепци
да предпочиташ.
Но след деня на трифидите
да не ги откриваш.
Затова себе си ще разпитваш.
Затова на себе си
ще се осланяш.
Защото за закрилник
Кеприкорн си избираш.
В полето на мечтите
бъдеще търсиш.
Мечтата в мечта се оглежда.
Птицата с птица отлита.
Плевел до плевел пониква.
Звезда от звезда се запалва.
Кучето тъжно си лае.
Времето -
то си изтича...

времето за нас живите изтича като пясъчен часовник, но всъщност то е без край...

СТРАХОТНО Е.

Защото за закрилник
Кеприкорн си избираш.
В полето на мечтите
бъдеще търсиш.
Мечтата в мечта се оглежда.
Птицата с птица отлита.
Плевел до плевел пониква.
Звезда от звезда се запалва.
Кучето тъжно си лае.
Времето -
то си изтича...


ВЪРХОВЕН ФИНАЛ!

И все пак като не можем да задържим времето, поне можем да го уплътним.

...Поетът сякаш съветва възрастните да запазят трезв поглед към реалността.
Споменавайки "Денят на трафидите" – фантастичен роман на Джон Уиндън, той ги предупреждава, че политическата слепота може да ги унищожи така, както месоядните растения(трафиди) са унищожили човечеството, което ги е отглеждало като носители на ресурси.
Много дълбок и навременен подтекст, Мисана!