Спомените. Ах, спомените!
Колчем употребиш някой от тях за нещо съществено и той губи силата си. А после паметта го отхвърля, както самката отхвърля най-слабото от котилото. Но онези - свидните - те ни топлят в студените зимни нощи, когато дървата в камината отдавна са изгорели и сивкавобялата им пепел е безжизнено притихнала. В един такъв спомен тя се върна назад в миналото. Беше момиче, което загуби най-свидното върху купчина въглища в тайнствената изба на старата къща. Две покрити с чер въглищен прах млади тела се триеха до полуда и четири очи трепетно светеха на фона на пробляскващи в мрака зъби. Пъшкания и стенания на сладост. Един вик, възвестил хепиендът на нагнетената емоция остана в дългите и тесни коридори на паметта й и я примамваше да се връща назад отново и отново, и да слиза по стъпалата, за да надниква през времето в този съдбовен за нея миг от детството й. Беше вече зряла и омъжена жена с подреден живот, семейство и деца. Към всичко това се добавяше и един благонадежден съпруг. Мечтите й най-после се сбъднаха. Всичко беше разграфено точно и с най-висша прецизност. Стерилно пространство, в което щеше да прекара остатъка от живота си - смислено и целомъдрено - точно както я бяха учили. Децата й щяха да пораснат и да се задомят, а тя да остарее до съпруга си като катедрала. Да мине през сребърна и през златна сватба. Да се радва на внуци. И накрая да палят свещички за нея. Бляскава перспектива на един достоен за завиждане живот.
Дори когато всичко сме постигнали, може един романтичен миг да ни връща назад през годините, за да поддържа у нас носталгията по нещо невъзвратимо...
Харесах, Мисана!