- Бягай небе над главата -

с хилави пръсти огромни

пак отброявай живота,

който под тебе е сгушил

своя невиждащ се покрив.

Бързо сега преминава

твоята сянка самотна

и се изгубва в безкрая

спуснала звездната котва.

Виждам те сутрин отрано

как се издигаш над мене -

стръмно и стръмно желано

там - до надеждата бледа.

И се изгубвам напълно -

в мътното пак помътнявам.

Бяга окото в тунела,

който лъчът е оставил...

Но за какво да живее,

щом като дните са равни,

щом от света го отделят

сиви стени преживяни...?!

Ден подир ден отминават -

вече един в друг не вярват.

Всеки от тях е последен,

всеки от тях е случаен.

Само едничко небето

с хилави пръсти огромни

пак отброява живота.

Бавно изпълва мъглата

спомена...до хоризонта.