Не помня как са се разпръснали пастирите.

От толкова посоки дните са напирали.

Накрая бентът сигурно се е  разкъсал -

стадата наводниха равнините

със многобройната си вЪлна.

Понякога ми се приисква да извикам,

но зная -  миналото няма да се върне.

Така разкъсано и слънцето изпитва

желанието в кръг да продължава

и бели камъните в кладенеца гледат -

мъхът не е начало за водата.

Навярно върховете са самотни,

тъй както без посока устремяват

желания и бавно превъзмогват

най-уродливото...

Но с него ще останат!