Спомените. Ах, спомените!
Колчем употребиш някой от тях за нещо съществено и той губи силата си. А после паметта го отхвърля, както самката отхвърля най-слабото от котилото. Но онези - свидните - те ни топлят в студените зимни нощи, когато дървата в камината отдавна са изгорели и сивкавобялата им пепел е безжизнено притихнала. В един такъв спомен тя се върна назад в миналото. Беше момиче, което загуби най-свидното върху купчина въглища в тайнствената изба на старата къща. Две покрити с чер въглищен прах млади тела се триеха до полуда и четири очи трепетно светеха на фона на пробляскващи в мрака зъби. Пъшкания и стенания на сладост. Един вик, възвестил хепиендът на нагнетената емоция остана в дългите и тесни коридори на паметта й и я примамваше да се връща назад отново и отново, и да слиза по стъпалата, за да надниква през времето в този съдбовен за нея миг от детството й. Беше вече зряла и омъжена жена с подреден живот, семейство и деца. Към всичко това се добавяше и един благонадежден съпруг. Мечтите й най-после се сбъднаха. Всичко беше разграфено точно и с най-висша прецизност. Стерилно пространство, в което щеше да прекара остатъка от живота си - смислено и целомъдрено - точно както я бяха учили. Децата й щяха да пораснат и да се задомят, а тя да остарее до съпруга си като катедрала. Да мине през сребърна и през златна сватба. Да се радва на внуци. И накрая да палят свещички за нея. Бляскава перспектива на един достоен за завиждане живот.
Изключително си точна. Последната надежда на Миналото да възкръсне е да се опре на нас самите - на нашата сантименталност и на предположението, че не сме деградирали изцяло до формулата на Карл Маркс: "Битието определя съзнанието!"
