Светът върви към погибел и ето -
мъдрецът в сламената шапка го полага.
Небето е самотна синя пепел,
залязва слънце - прешлените сляга.

Сандалите на спомените носиш
в невярно и зарязващо те лято.
Подковите на стъпките са боси -
следи прощални от жълтеещ вятър.

Отлита бавно пак далечината,
но хоризонтът с трик я обкръжава.
Луната хвърля сянка над Земята
и бъдещето хладно приближава.

Докосваш ли го, то ли те докосва -
изтръпват вените усетили безкрая.
И самотата е самият космос,
гравиран цял в усмивката на края...

Издишай въздуха, стисни и двете -
артерии (без)сънни в бледа шия.
Те - крехки магистрали към небето,
последната спасителна магия.