Пролетното цъфтене го натъжи, защото знаеше, че тази красота е мимолетна и следователно обречена. Отдавна беше свикнал с констатацията, че от срещата с красивото остава чувството за смърт. Остава като ударите на камбана в безкрайна и здрачена степ...и тези черни ивици в стените, крадящи погледа като мишени, когато иска да разстрелва своите илюзии. Милиони светове отгоре го следят. През дупките в пространството го вее тяхната прокоба...

      В едно от предишните си слизания със синкавия лъч от Сириус на Земята, той беше Берцелиус. Тогава разработваше апарат, който да играе ролята на Портал към Отвъдното. Наблюденията му го доведоха  до неочакван извод - този портал беше построим единствено с помощта на елемента силиций. Затова вложи всичките си усилия, за да изолира в чист вид силиция. И успя! Огледалата /в състава на които участваше силиция/ бяха свързани с този Портал и затова в случай на смърт те биваха покривани, в съгласие с древни обичаи. Иначе съществуваше опасност мъртвият /който с акта на смъртта си, подобно на къртица, изкопаваше почти мигновено тунел между двата свята/ да наруши цялостта на Портала и чрез огледалата през него да преминат същества от астралния свят, похищаващи живите. Например съществата, наричани от Кастанеда в книгите му "съюзници", за които разказва в проповедите си индианският шаман Дон Хуан Матус.

     Силицият не беше земен елемент. Той беше прехвърлен на Земята от сириусианците, за да се осигурят коридори за синкавите им лъчи, които свързваха планетата Земя с мистичната страна Дуат - второто  - неземно небе /на Сириус C-D/, към което пътешестват след смъртта си египетските фараони, водени с ладия от всевиждащия Хор и придружвачите му жреци - Шемсу Хор/. Там, онези земляни, които бяха сред Избраниците, имаха матрица на безсмъртието, от която черпеха холограми за земната си форма. Останалите земляни бяха простосмъртни и съществуваха единствено, за да извличат от душите им безкрайнолекия метал бдзя, необходим на сириусианците за изработването на матриците. Когато умираха техните часовници тутакси спираха. Някои от тях завинаги. Точно това се бе случило с часовника произведен от великия физик и механик Кристиян Хюйгенс, известен с приносите си към вълновата природа на светлината. Той, изобретилият първия часовник с махало, го подарил на Людовик XIV. На първи септември 1715г., точно в 7 часа и 45 минути, часовникът, който до този момент работел перфектно, внезапно спрял и тутакси, в същия миг, френският крал Людовик починал. От този момент нататък часовникът отказал да проработи. Нещо подобно се случило със съдията Джери Уилсът от Вашингтон. Около 2 часа след полунощ старинният му стенен часовник спрял да тиктака и това го събудило. Този часовник му бил подарък от негов близък приятел. На сутринта съдията узнал, че по същото време приятелят му е починал. Не по-малко загадъчна е случката с Джордж Фрай от Пенсилвания. На 4 декември 1887г. той написал писмо на брат си, който живеел в Мичиган и веднага след това погледнал часовника си, подарък от брат му. Същият бил спрял. Тогава Фрай извадил джобния си часовник и сверявайки показанията на двата часовника  установил, че този на брат му е спрял няколко минути по-рано - в 21часа и 45 минути. Точно в този миг се появила странна светлина, която скрила циферблата на часовника. На следващия ден Фрай получил телеграма с известие, че брат му е починал предната вечер в 21 часа и 45 минути.

        В знаменития си роман "Сърцата на тримата", големият американски писател Джек Лондон описва случай с един пеон, проявил голяма старателност и изобретателност в опитите си да избегне смъртта. Но, заключава Джек Лондон: "Пеонът не знаеше главното - че времето му беше изтекло!"