Нямам спомен да съм бил някога жив.
Но след смъртта си навярно ще бъда.
Утрешният ден ще е само ритник
(за да паднат още няколко зъба).
Вчерашният - остана графит
на стената на някаква тоалетна:
"Спрете Земята - искам да сляза от Нея за миг" -
на спирка, наречена "Вечност".
Настоящето възприех като мит.
Митът, че всички живеят.
Вертикални покойници в марш полужив,
в поход към хоризонталната си одисея.
Всичко е просто игра.
Игра на по-висше с по-нисше.
Никне бързо нова трева
и покрива паметта на предишното.
Птиците умират сами,
както впрочем и динозаврите.
Планини не отиват при планини.
Най-красивото влиза в клоаките.
И издигат горди чела
върховете - скулптури от камък.
Фантазията на троновете си от била
се оглежда за пещерен замък.
Но за какво си готов?
Богат по-щастлив няма да станеш.
Бедността те превръща на роб.
Извисяването носи страдание.
И накъде ще летиш?
Към звездите?
Към други планети?
Ной ли ще възкресиш
в една осъвременена версия?
Изход и вход са едно.
Главното това е тунелът.
И отговорите ще ги получиш пак там,
но след като мине разстрелът.

Поздравления.
Сигурно работите ти са на ред, щом можеш да си позволиш такъв песимизъм.

нямам думи. Право да ти кажа-мисля като теб. Онемях от единомислие и съвършенство на изказа.

Нали знаеш - "наред" е относително понятие.

Нихилизъм ли е това, Мисана?
Как ли се чувства човек, когато има такива тъжни мисли за живота?
Оставам замислена над стиха ти...

От моя гледна точка прилича повече на реализъм. Ако трябва да му дам строго определение, то ще е песимистичен реализъм!