Постигам себе си мъчително и бавно -

на капки скъдни сбирам се в безкрая.

Душата се разпръсква все по-плавно

в пространството-тунел със изход - края.

И осъзнат не искам да си спомням

за пътя извървян - ненужно скеле.

Живее в аза ми несбъднал се бездомник,

водач на хищника измършавял до скелет.

Да можех глутницата своя да открия.

Покоя търсен със зъбИ да стигна.

Под лунен сърп неистово да вия.

Превърнат в кратер вулканичен да изригна.

А не като свещичката, без цел да гасна

и капки восъчни от мен да се отронват.

Такава участ ме гнети ужасно.

Последната надежда тя прогонва.

Сънувам себе си съвсем различен.

Непознаваем съм в съня дори за бога.

Премахнал всяка маска на безличност,

от гроба пак да се родя ще мога.