Морето пак обръща своя залез
към лодките във плитчината глуха
и вдигат се орляци от комари
кръвта на слънцето отново да изсмучат.

Прибират се последните рибари -
надеждите последни се прибират
и траурно спокойна е водата
солена и безсмислено красива.

Самотният кордон на кандилата,
запалени от идващата вечер,
изплува като паметна галера,
а после се отдръпва надалече.

Като красивото, съвсем ненужен,
животът в тези мигове се връща,
с пергел описва кръгове и бавно
във бъчвата от тъмнина замръква.

Замръквам с него, може би случаен,
свидетел на това, което беше
и става равно всичко преживяно,
и мъртво - за което ме болеше.

Но във съня сърцето пак рискува
да спре на малкото щастливи гари,
а краткото му щастие ме пари,
защото бе предчувствие за свойто
                                                               Утре...

кристали морска сол

Трогнат съм от факта, че прочете и удостои с коментар скромната ми творба.
Желая ти ново творческо вдъхновение и разбира се - здраве!

Орляците от комари, които изсмукват кръвта на слънцето, е уникална находка.
Поздравления!

Всъщност, това е доста стар мой текст - писан е в началото на 80-те години на миналия век на морския бряг. Тогава така съм усетил образа на слънцето.
Желая ти красива вечер!