Блекдаун за тебе, поете!
Издигна се твърде високо.
Полюшна се слънцето в тремор -
кандилото свое разклати.
И в бездната ти полетяваш
с величествен полет на птица.
Крилата ти нека отрежат.
Устата ти нека запушат.
Ще пишеш със светли зеници.
Защото поетът остава 
и в чужда на него вселена.
Със словото той сътворява
по-нова - дори неродена.
Сега и на клада да сложат
най-тленното - твоето тяло,
какво ли с това ще докажат.
Ще почнеш ти пак отначало.
Защото талантът не знае
прегради, затвор и предели.
Надраства сърцето си даже
и думите стават по-смели.
Онези завистници твои,
които над теб отброяват
до девет с черните тоги
и черното знаме развяват,
не знаят че пак ще се вдигнеш,
но този път не от земята.
От свое небе ще се спуснеш
с корона-венец на главата.
И блясъкът твой ще ги стряска
в съня им кошмарен и земен,
защото гласът ти е силен,
стихът ти е лава подземна.
Поетът вулкан е от слово,
а словото трусове прави.
Разклаща света до основи
и срутват се старите сгради.
А Новото - то се въздига
на хълма могъщ и небесен.
И там само Бог ще запише
завинаги твоята песен!