Всички знаем, че сме смъртни до доказване на противното, но е толкова трудно да приемем, че смъртта може би вече ни е поканила за последен валс. Готови ли сме за него? Едва ли. Всеки инстинктивно отхвърля подобна мисъл, защото допусне ли я, то ефектът от нея ще се окаже по-силен от отрова. Вятърът и облаците са носители на странно усещане. Усещане, което сякаш не е от този свят. Наблюдавали ли сте облаци, движени от вятър, забравяйки за всичко останало...?  Вперили поглед в тях и оставили ги да пълзят по контура на душата. Те сякаш ви увличат в магично движение и ви повеждат към нещо, което смътно долавяте, че е било в някакво ПРЕДИ. ПРЕДИ, но преди всяко преди. Облаците тутакси ви превръщат в магьосник. Те рушат връзките ви с този свят и значат свобода. Свобода, от която отчаяно се нуждаете, защото е на дъното на набраздените ви вени. Повярвайте ми - в тези вени също има облаци - онези - затворниците на тялото ви, излежаващи тежка присъда. Тези облаци искат да полетят, но са само заключеници в мрачни коридори и ранното слънце ги удушава като вълк в килиите им.

 

Смъртта на облаците! -

 

Добро заглавие на стихосбирка, но няма ли кой да им даде преди това амнистия?

 

Амнистия за облаците!

 

Аз винаги бих им я дал, защото меките им тела галят душата ми, пъплейки в кръвоносните ми съдове.

 

Облаците - не са ли те връзката между сърце и душа?!

 

Когато равнината е покрита с тях и те са легнали легнали ниско в тревите, сънувам живота. Животът на несбъднатото! Провирам се през кълбестите им тела, а слънцето е стигнало встрани от моята надежда. Студеното ребро на изгрева ме извежда през толкова прекършени врати и в този смътен миг долавям, че оставям сянката си за наследница.

 

Не се ли отчаяхте от толкова много залези от хора?! Един случаен поглед в мрачни катакомби...! Безкраен вик в могъщи коридори. И хълмовете с гъсти вежди, обграждащи отвсякъде. Покрита с бръчки равнина мълчи ръката, покрита с упорити линии, които свършват никъде...

 

И времето - най-шеметна камбана! -

 

На черен фон прииждат светлините. И яркостта ги прави уязвими за звуците недоловими.

 

Ах, облаците - тези ледени грамади, осъдени от ветровете на изгнание!

 

Отеква синьото небе, забулено от дълго разстояние.

 

И търсиш път да се прелееш през пламъка на гаснещата свещ... зад теб остава всичко преживяно - с втренчен и самотен силует!

Браво!

Дано Войнката Чучелова не ни чете сега, че ще ни намрази съвсем.

на мен ми прозвуча като приказка...

Красиво пишеш!
Душа,ум,сърце в едно-малцина го умеят!
Докосваш там...в дълбокото! :)
Възхищавам ти се на стила ти на писане..ярък,неповторим,образен,с една дума...УНИКАЛЕН си !
УНИКАЛЕН

Трогнат съм. Но да изчакаме оше малко. Защото уникалните се разпознават след смъртта им. Весел уикенд за теб!

Изпълнено с мъдрости...
"Отеква синьото небе, забулено от дълго разстояние."
Каква е логиката, щом е синьо с какво е забулено, защо небето е синьо..., много неща изглеждат сини, а всъщност не са, може би е някаква оптична илюзия, по-добре и бъзо се отразява сините гами...