Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01.2019 12:53 - ДИТЕГЕН - Готфрид Келер - литература
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 19404 Коментари: 0 Гласове:
8

Последна промяна: 25.01.2019 20:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
След няколко месеца в които не можех да правя постинги, днес някак успях - блг на блог.бг

Наемника и любовта, израстването според новела в "Хората от Зелдвилла"

КОМЕНТАРИТЕ ОТ ПОЛОВИН ГОДИНА СЪМ ЗАТВОРИЛ

image

 Henry Cavill

Рюхенщайнци не бяха някакви чиличени, яки и страшни хора, както би могло да се съди от склонностите им; бяха най-обикновена порода хора със съвсем филистерски вид, със заоблени кореми и тънки крака, и всички до един имаха дълги жълти носове — и именно с тези носове те през цялата година дебнеха да надушат нещо и фучаха един срещу друг. Никой не би допуснал, че зад провинциалната им външност се крият, както изглеждаше, такива здрави нерви, които им бяха нужни, за да гледат непрестанните смъртни наказания... и действително никъде по света нямаше толкова странни и чудновати престъпления, които трябваше да бъдат наказвани, както в Рюхенщайн.

 

Това беше едно красиво като картина единадесетгодишно момче, чиито родители бяха изчезнали в размирните военни времена и сега градът бе поел възпитанието му. По-точно казано, то бе дадено на прехрана у един подъл и зъл стражар, чиято задача бе да преследва просяците. Той се отнасяше със стройното, красиво и яко момче почти като с някакво добиче, в което усърдно му помагаше жена му. Беше облечен като просяк, никога не бе имал неделни дрехи, и в празнични дни, когато всеки се поиздокарваше, той би приличал на плашило в бедняшката си дрешка, ако не беше толкова красив. Караха го да жули пода, да мете и да върши всичката слугинска работа, а когато жената на стражаря не можеше да намери нещо достатъчно тежко, за да го измъчва, го даваше под наем на съседките си срещу пари, за да върши най-черната работа, която му възложеха. Въпреки че беше сръчен, те го смятаха за глупав, защото той безропотно понасяше всичко и никога не се противеше за нищо; и все пак никой не можеше да устои дълго на огнените му очи, когато с неосъзната дързост той впереше искрящ поглед в някого. 

 

И така, както си вървеше момчето с каничката в ръка, един стар евреин с торба на рамо мина безшумно край него, хвърли бърз поглед върху изящно изработения, макар и изцапан съд и с ласкави думи го поиска от детето, за да го поразгледа. Дитеген му я подаде, евреинът скришом я тръкна с големия нокът на палеца си и веднага предложи на смаяния юноша в замяна един доста хубав на вид лък, който той измъкна от торбата си заедно с няколко стрели в колчан от проядена видрова кожа. Момчето жадно посегна към оръжието и със сръчна и силна ръка веднага опъна тетивата; през това време евреинът тихо продължи пътя си, без младежът да му обърне повече внимание. Той започна да се цели във вратата на една малка куличка, изградена върху градската стена. Несмущаван от никого, забравил целия свят, той се забавляваше, докато се мръкна, и дори продължи да стреля при светлината на месеца, който тъкмо изгряваше. Междувременно стражарят беше направил още една обиколка из града и бе заловил евреина, който тъкмо се готвеше да се измъкне през градската врата... Страхувайки се за главата си, евреинът веднага призна, че каничката е сребърна и излъга, че някакъв младеж насила му я бил натрапил в замяна на един чудесен лък, който все пак не струвал колкото нея... Тогава стражарят и жена му, която през това време бе дотърчала да види какво става, изпаднаха в ужасно вълнение и ярост, първо, защото, без да знаят, бяха притежавали такава скъпа вещ и, второ, защото без малко щяха да я загубят. Стори им се, че целият свят гъмжи от чудовищни неправди, а детето им се видя като техен смъртен враг

 

... Дитеген си спомни за дългото си отсъствие от къщи и за каничката, която беше разменил. Но в себе си реши, че е направил добра търговия, и усмихнат, подаде лъка на стражаря, за да го умилостиви. Въпреки това го завързаха още на самото място, замъкнаха го в затвора и го подложиха на разпит; той разказа всичко, което се беше случило, без да му дадат ни най-малката възможност да се защити. Осъдиха клетото дете на обесване, а изпълнението на присъдата отложиха за деня, в който зелдвилци щяха да дойдат на гости... Когато бедният малък грешник видя тези мили и щастливи деца, каквито досега въобще не беше виждал, поиска му се да се спре при тях и горещи сълзи закапаха по страните му; но палачът го блъсна да върви, шествието отмина и скоро изчезна. Горе зелдвилските жени пребледняха, а и мъжете изтръпнаха от ужас, защото въобще не бяха любители на такива зрелища. Стана им някак грозно и страшно сред тези хора и затова те отстъпиха пред настояванията на жените си, които искаха да си тръгнат веднага. Сбогуваха се колкото се може по-учтиво с рюхенщайнци, които бяха доволни от своя току-що изигран коз и дори се бяха поразвеселили малко; затова в най-добро настроение те изпратиха до градските порти скъпите си гости, както ги наричаха

 

Пред портите върволицата се сблъска с палачите, които отминаха навъсено край тях. Веднага след тях вървеше само един слуга, който тикаше количка пред себе си; върху нея в прост ковчег лежеше обесеният юноша. Плахо и почтително бедният човечец се спря и застана настрана, за да направи път на пищното шествие на зелдвилци и да понагласи ковчега, за да не би капакът да се изхлузи и гостите да зърнат трупа на нещастника. Между децата от Зелдвила обаче имаше едно седемгодишно момиченце, смело, хубаво, с къдрави коси, което не бе престанало да плаче, откакто видя, че откарват момчето, и нищо не беше в състояние да го утеши. И докато зелдвилци минаваха покрай количката, детето скочи с мълниеносна бързина върху едно от колелата и блъсна капака, така че безжизненият Дитеген се откри пред погледите на всички. В същия миг момчето отвори очи и леко пое въздух; в суматохата през този ден палачите го бяха обесили небрежно и го бяха свалили твърде рано от бесилката, тъй като съдиите си правеха сметка да докачат нещо от тържествения обед. Дръзкото момиченце изпищя и извика силно: — Той е още жив! Той е още жив!

 

Но малкото момиченце, което в същност бе спасило Дитеген, излезе внезапно из навалицата и сърдито застана между момчето и една от жените, която тъкмо се готвеше да го целуне; то буйно дръпна момчето за ръка и го поведе към децата, така че компанията избухна отново в смях, а някои се развикаха: — Точно така! Малката Кюнголт не изпуща придобивката си! Пък има и вкус, вижте само колко й подхожда това малко мъжле! Но бащата на Кюнголт, главният горски надзорник, рече: — Много ми харесва това момче, то има добри очи! Ако господата нямат нищо против, ще го приютя временно при себе си, защото имам само едно дете; а като поотрасне, ще се постарая да го направя честен и изкусен ловец. Зелдвилци одобриха предложението му. Доволна, Кюнголт стискаше Дитеген за ръка и не го остави вече да се отдели от нея. И наистина те бяха една много миловидна двойка; момиченцето бе облечено в зелено и червено и носеше венец от пъстри цветя на главичката си. 

 

Късно след полунощ Дитеген се събуди, защото едва сега започна да го боли вратът от грубото въже. Стаята беше съвсем светла от лунните лъчи, които падаха вътре, но той не можеше да си спомни къде се намира и какво бе станало с него. Само съзнаваше, че му е много добре въпреки болките в шията. Прозорецът беше отворен, отвън се чуваше сладкият ромон на чешма, сребристата нощ вливаше шепнешком живителни сокове в горските дървета, над които грееше ясният месец: всичко това му беше непонятно и чудно, защото никога — ни денем, ни нощем — той не бе виждал гората. Гледаше, ослушваше се, най-после се надигна и видя до себе си Кюнголт, чието лице бе огряно от месеца. Тя лежеше тихо, но беше съвсем будна, защото не можеше да спи от радост и вълнение; затова широко отворените й очи блеснаха, а устните й се усмихнаха, когато Дитеген се наведе над нея, погледна я в лицето и изведнъж си припомни всичко. — Защо не спиш? Сега трябва да си отспиш! — каза момиченцето. Тогава той й се оплака, че го боли вратът. Кюнголт веднага обгърна с нежните си ръчички врата му, опря състрадателно буза до неговата и действително на Дитеген се стори, че вече не усеща болка — така лековита му се видя тази прегръдка.

 

- Слушай, Дитеген! — Какво? — попита той. А тя му отвърна: — Ти трябва да станеш мой мъж, когато пораснем, защото ти си мой! Съгласен ли си? — Да, разбира се — рече той. — Тогава дай си ръката! — каза малката кандидатка за женитба. Той й подаде ръка и след този годеж те най-после заспаха и се събудиха едва когато слънцето се бе изкачило вече високо на небето.

 

Майката наблюдаваше това с голямо задоволство и за да го възнагради, възпитаваше момчето като свое собствено дете — даваше му всички онези нежни и леки наставления и незабележими поучения, които обикновено даваме само на децата от собствената си кръв и чрез които те добиват хубавия оттенък на вродени добри обноски. Естествено тя имаше полза от това, тъй като храненичето й стана нравствен образец на своенравната й дъщеричка и беше забавно да се наблюдава как немирната Кюнголт ту засрамена се стремеше да подражава на добрия му пример, ту се дразнеше от него и го ревнуваше. Веднъж тя така се ядоса, че буйно се нахвърли върху него и се опита да го убоде с ножицата. Бързо и безмълвно Дитеген улови китката й и без да й причини болка, без да я погледне злобно, изви нежно, но сигурно ножицата и я изтръгна от ръката й. Майката наблюдаваше скритом тази постъпка, която толкова я развълнува, че тя отиде при момчето, прегърна го и нежно го целуна. Побледняла от вълнение, Кюнголт излезе тихо навън. — Иди, сдобри се с нея и вразуми тази малка твърдоглавка! — каза майката. — Ти си нейният добър ангел!

 

Мина време и момчето израсна снажно и високо. Един ден горският надзорник реши, че вече е време Дитеген да тръгне с него из гората да изучи ловното изкуство. Така отделиха Дитеген от Кюнголт и почти всеки ден от ранна утрин до късна вечер той обикаляше с мъжете гората, мочурищата и пущинаците. Мускулите му така укрепнаха, че на човек му беше драго да го гледа; бърз и гъвкав като елен, той долавяше всеки знак и пъргаво изтичваше натам, където го пращаха. Беше мълчалив, но възприемчив, готов да се притече всякога на помощ, носеше ловните принадлежности, помагаше да залагат мрежите, тичаше по стръмнини, прескачаше оврази и дебнеше къде се крие дивечът. Бързо се научи да различава следите на всички животни, да подражава на гласовете на птичките и за обща изненада твърде скоро прободе с копието си един млад глиган. Тогава горският надзорник му даде един лък. С него той постоянно се упражняваше да стреля по мишени и животни — с една дума, когато Дитеген навърши шестнадесет години, беше вече млад ловец, комуто можеше да се възложи всякаква задача, и главният надзорник го пращаше често сам да предвожда ловците и да охранява гората.

 

Виждаха Дитеген по планините не само с лък на гърба, но и с дивит, затъкнат в колана; със зоркия си поглед и със свежата си памет младежът стана добър помощник на новия си баща. Тъй като оправдаваше възлаганите му надежди, старият ловец го обикваше все повече и казваше, че един ден Дитеген ще стане уважаван гражданин, годен да защищава града. Много естествено и Дитеген се бе привързал с цялата си душа към главния надзорник, защото нищо не може да се сравни с обичта на един младеж към мъжа, който иска да го изучи и да му отдаде най-доброто от себе си и в чието лице той вижда непогрешимия си идеал. Горският надзорник беше на около четиридесет години, висок, як, плещест и с приятна външност. Златистата му коса имаше вече лек сребрист отблясък, цветът на лицето му беше румен и свеж, а големите му сини очи — прями и жарки. На младини той беше един от най-веселите и буйни зелдвилци и бе вършил най-невероятни лудории; но когато доведе в къщи невестата си, той тутакси се промени и от него ден стана най-улегналият и тих човек на света. Защото младата жена беше крехка по природа и толкова добросърдечна, че макар и не глупава, беше безпомощна и не би могла да отвърне с остра дума на някоя неправда. Ако тя беше някоя кавгаджийка, сигурно буйният й мъж щеше да продължи разпуснатия си живот; но очарователното безсилие на тази нежна жена го караше да се държи както подобава на истински силния човек: той я пазеше като зеницата на окото си, вършеше всичко, което й доставяше радост, а вечер след работа седеше спокойно край домашното огнище... Всеки път, когато свършеха някоя тежка работа, той угощаваше богато цялото си домакинство, а после всички заедно се веселяха до късно. Тогава той се държеше особено нежно към жена си, вземаше я на коленете си, за голяма радост на децата, и я наричаше пиле-каменарче и лястовичка, а тя, скръстила ръце в самозабрава и доволство, го гледаше усмихната и не сваляше очи от него. През един такъв ден той уреди увеселение с танци у дома си по случай Първи май. 

image
 Riley Steele

Дитеген, който през последните години все гледаше да бъде между мъжете, откри този ден, че Кюнголт бе започнала да се превръща в красива девойка. С нежните си и миловидни черти тя напомняше лицето на майка си; по ръст обаче приличаше на баща си — бе израснала тънка и висока като млада ела и ходеше така смело изпъчена, че макар да беше само на четиринадесет години, гърдите й изглеждаха почти напълно развити; буйните златоруси къдрици падаха на гърба й и закриваха ъгловатите й още, но красиво и здраво оформени плещи. Беше облечена в зелена рокля, на голата си шия носеше кехлибарената си огърлица, а на главата си — според тогавашния обичай — венче от рози, каквито носеха и другите момичета. Бляскавите й очи гледаха прямо и приветливо наоколо; но изведнъж погледът й заискри дръзко, мина като стрела край младежите, спря се за миг върху Дитеген, а след това се зарея над навалицата. Дитеген втренчи поглед в нея, тя го погледна още веднъж бегло, след което той се изчерви и сведе очи, а Кюнголт започна да си оправя косата. За пръв път погледите им се срещнаха не вече така естествено и непринудено, както преди. Миг след това тя се озова до него и двамата се хванаха един до друг на танеца. Някакво ново, сладко чувство премина през жилите му и не го напусна дори и когато кръгът се разпиля. Тогава Кюнголт го остави, сякаш той беше вещ, която й принадлежи и на която няма защо да обръща повече внимание; само от време на време тя хвърляше поглед към него и ако той попаднеше край други момичета, тя незабавно пристигаше и заставаше между него и девойките.

 

Младите момичета непрекъснато обгръщаха раменете на младежите, жените седяха по коленете на мъжете и сегиз-тогиз се целуваха, без да се оправдават, че играят на залози, както правят днешните еснафи. Накъсо казано, липсваше им кристалната чистота на оная сдържаност, която Дитеген бе наследил като издънка на Рюхенщайн. Макар да беше вече влюбен, той бягаше като от огън от милувките, на които се бяха отдали всички около него, и се пазеше да не премине опасната граница. Толкова по-смела и по-гальовна ставаше Кюнголт; в детската си наивност — подобно на всички неопитни девойки — тя не можа да се овладее, потърси свенливото момче, което седеше в тъмната сянка на дърветата, седна до него, улови ръката му и взе да си играе невинно с пръстите му. Той не се отдръпна, погали я по къдравата коса нежно и покровителствено, като че ли й беше кръстник; но тогава тя веднага обгърна с ръка врата му и започна да го милва съвсем естествено, но и с цялата невъздържана буйност на дете, в което вече се е пробудила девойката. Дитеген, който не беше вече дете, реши, че трябва да прояви благоразумие и за двамата и боязливо се мъчеше да се освободи от ръцете й, но в този миг дойде радостно възбудената й майка и със задоволство видя, че децата са заедно. — Хубаво, че сте си заедно — каза тя, като прегърна и двамата едновременно. — Бъди мила с Дитеген, мое дете. Той заслужава да намери роден кът не само в нашия дом, но и в твоето сърце. А ти, Дитеген, бъди по всяко време верен пазител и защитник на моята Кюнголтхен и никога не я изпущай из очи, защото аз имам пълно доверие в теб! 

 

... когато Кюнголт понечи неудържимо да го целуне по устата, той сложи ръката си пред нея и каза доброжелателно, но с тон на стар учител: — Още си много малка да правиш така! Това не ти прилича! Момичето пребледня от яд и срам, рязко се обърна и се присъедини към компанията; сърдита, Кюнголт предизвикателно се разлудува за малко, но скоро се отдели от другите и седна мрачно настрана... Усмихната, майката погали младия моралист по бузата и каза: — Я гледай, та ти си бил много строг приятел! Но затова пък сигурно ще се грижиш предано за моето дете!

 

- Хайде, сдобри се с нея и я остави този път да те целуне! Пък след това ще вършиш всичко по твоя воля и ще я наставляваш в тези неща! Почервенял от срам, понеже много хора го гледаха, Дитеген едва подаде устни на момичето; тя властно го улови за къдравата коса, целуна го и след като му хвърли още един гневен поглед, предизвикателно се врътна и побягна така бързо, че златните й къдрици се развяха в нощния въздух и погалиха лицето на Дитеген. Сега и в него лумна пламъкът на любовта; скоро след нея и той остави гостите и тръгна да търси все по-припряно своенравната Кюнголт... Тогава той улови двете й ръце, стисна ги в десницата си, обгърна с лявата си ръка раменете й, така че дребната още неоформена фигурка потрепера в силната му прегръдка, и каза бързо: — Слушай, дете! Аз няма да позволя да си играеш с мен! От днес ти си моя собственост, както и аз твоя, и жива ти няма да принадлежиш на никой друг мъж! Помни това, когато станеш голяма!

 

Жената на горския надзорник обаче се простуди в хладната майска нощ и легна от тежка болест, която само за няколко месеца я отнесе в гроба. На смъртния си одър тя беше много загрижена за мъжа си и за детето си; мъчеше се упорито да отрече причината за болестта си — чувствуваше, че да умре, понеже в радостта си се е показала небрежна, не беше смърт, която подобава на добра майка и съпруга.

 

Виоланда я накара преждевременно да осъзнае тази красота и възпламени в душата й някакво, макар и детско желание да се харесва. Без някой да забележи, тя успя само с няколко думи да събуди у девойката интерес към младите момчета, така че тя започна да заглежда всички младежи само за да разбере дали те виждат и оценяват хубостта й; а всеки от тях смяташе, че се е харесал особено много на красивото младо момиче. След това Виоланда започна да води и други девойки, така че тук често се събираха весели компании и по неин почин приятно се ухажваха. И така, преди още да навърши шестнадесет години, Кюнголт се видя обградена от шумни поклонници. Устройваха постоянно големи и малки веселби, изникваха разни историйки и разправии

 

През дългите зимни вечери Дитеген ходеше заедно с другите млади ловци в училището за фехтовка, където се учеше да борави с късите оръжия според тамошните правила. През пролетта и през лятото той прекарваше повечето неделни и празнични дни по широката равнина или по горските поляни, където младежите се упражняваха да маршируват с бодра стъпка, да настъпват в сгъстен боен ред, да се прехвърлят с дългите си копия през широки ровове, да закаляват телата си по всякакъв начин и всецяло се предаваха на изкуството да стрелят с пушки.

 

Дружина младежи от Рюхенщайн, с няколко свирачи начело, излязоха от гората и тръгнаха по пътя, който минаваше през двора на горския дом и слизаше надолу към долината... За по-малко от три минути всичко беше уредено и двойките затанцуваха в широкия пруст на горския дом — Кюнголт с кметския син, Виоланда с калугера, а останалите с учениците; но най-изкусно и страстно се носеше в танца общинският писар, който въпреки гърбицата си правеше по-големи стъпки от другите, тъй като дългите му крака сякаш започваха изпод брадичката му. Кюнголт не беше радостна и сама не знаеше какво й е. Дори и когато Виоланда й пошушна да обръща по-голямо внимание на кметския син, та един ден да стане кметица на Рюхенщайн, тя остана студена и безучастна, докато ненадейно видя гърбавия, който танцуваше така буйно, че тя прихна в силен смях и веднага пожела да играе с него... И когато стройната девойка, облечена в зелена рокля и окичила главата си с тъмночервени рози, се понесе в танца, облегната на ръката на призрачния писар, чиято гърбица бе скрита под ален плащ — странната двойка приличаше на картина от стара приказка. Но внезапно настроението на Кюнголт се промени — тя се озова в ръцете на калугера, след това на един от учениците и преди още да бе изминал половин час, бе играла вече с всички младежи; така че, странно развълнувани, те бяха вторачили погледи в нея, докато останалите жени се мъчеха постепенно да си възвърнат кавалерите... Кюнголт обаче се измъчваше от желанието да плени всички младежи... Но тя не даваше на никого предпочитание; дълбоко в сърцето си леденостудена към всекиго, тя умееше да се вие като змия между тях

 

гърбавият общински писар яростно бе пронизал с камата си младия кметски син, който лежеше с меч в ръка на зелената трева и береше душа. Другите също се бяха вкопчили по двама за гушите, а жените, изпаднали в ужас, пищяха за помощ — с изключение на Кюнголт, която седеше бледа като мъртвец и със зяпнала уста любопитно наблюдаваше страхотната сцена... пристигнаха пратеници от Рюхенщайн, начело със стария кмет, за да разберат как е станало нещастието и да потърсят възмездие. В градската тъмница обаче заловеният общински писар, който знаеше, че убийството на кметския син може да му струва живота, подаде злобна жалба срещу жените от Зелдвила и главно срещу Кюнголт, като я обвини в магьосничество и чародейство... За ужас на зелдвилци още същия ден цялата работа се извъртя срещу дъщерята и дома на горския надзорник; защото всички и в Зелдвила, и в Рюхенщайн вярваха в силата на вълшебните питиета... Сега рюхенщайнци поискаха да им предадат вещицата, която бе навредила на техните близки и бе причинила смъртта на един техен съгражданин, за да я накажат.

 

Така той идваше всяка нощ да я пази... Всеки път той й носеше нещо да се подкрепи, питаше я какво желае и се грижеше да й достави всичко, което смяташе, че ще я зарадва. Идваше и през дъжд, и през бури, не пропущаше нито една вечер; а когато дойдеха нечестивите нощи, през които — според тогавашните поверия — мъртвите излизаха от гробовете си и бродеха наоколо, той пристигаше още по-рано от обикновено. 

 

До знамето на Зелдвила се развяваше знамето на Рюхенщайн, така че редиците на настръхналите един срещу друг съседни градове се допираха, а горският надзорник, който предвождаше дружина свои съграждани и беше главната им опора, стоеше рамо до рамо с общинския писар Шафюрли, който беше на фланга на рюхенщайнския отряд; и сякаш никой не мислеше сега за това, което се бе случило между тях. Дитеген вървеше заедно със стрелците и щурмоваците пред ядрото на войската... След смъртта на горския надзорник домът му се разпадна. Поради липса на бдителност през последните години имуществото му се бе разпиляло и сега Кюнголт не притежаваше нищо на този свят освен себе си и закрилата на Дитеген, доколкото и той можеше да се грижи за нея, тъй като сам беше съвсем беден. 

 

Междувременно стана битката при Муртен и тъкмо по това време изтече и наказанието на Кюнголт... Дитеген обаче не се завърна в къщи, а продължи да се подвизава до края на военните походи по бойните поля. Но и той не излезе чист и безукорен от тези съдбовни събития: навиците, придобити по време на войната, и нямата скръб по всичко загубено, го бяха направили див и необуздан. Той се присъедини към онези сурови младежи, които образуваха дружина, наречена „Луд живот“, и потегли заедно с тях да приберат на своя глава наложеното на Женева според мирния договор военно обезщетение, което градът все още не бе изплатил. От плячката, взета от бургундците, Дитеген поръча да му ушият разкошни дрехи и сега вървеше гордо зад яростно веещото се знаме, върху което беше извезан глиган... Камата и мечът му висяха на скъп колан, а до пушката си носеше дълго копие, на което небрежно опираше и поклащаше стройната си като ела широкоплещеста снага, когато стрелваше изпод шапка със заплашителен поглед някой бъбрив страхливец или някоя уличница. Правеше му удоволствие да хване за плитките някоя разпискала се мома, да втренчи за миг изпитателен поглед в лицето й, а след това да я пусне да си върви, изтръпнала от страх или пък заливаща се от смях. Преди да се присъедини към отряда „Луд живот“, той се бе мярнал за малко в тази премяна в двора на градския дом край Зелдвила; пристъпваше така смело, самоуверено, крепко и същевременно гъвкаво, сякаш беше потомък на някой древен, знатен род. Когато го видя, Кюнголт остана като заслепена; но той мина край нея и както бе свикнал на бойното поле — я удостои само с една хладна и жестока усмивка.

 

... един ден бедната Кюнголт седеше разсеяно на един граничен камък, така че краката й се намираха на рюхенщайнска земя, иззад дърветата ненадейно изскочи Шафюрли, придружен от един общински стражар; двамата я заловиха и я закараха със завързани ръце в града, където незабавно бе заведено ново дело срещу нея, задето била причинила чрез магии смъртта на кметски син — престъпление, което още не бе изкупено. Дори и да имаше изгледи за някакъв успех, в Зелдвила — особено в тези бурни времена — нямаше вече ни един човек, който да се застъпи за нея. Затова се разчу, че тя сигурно ще трябва скоро да се прости с живота. И тогава, обзета от разкаяние и състрадание, някогашната зла Виоланда събра сили, за да отиде да потърси единствената според нея помощ за Кюнголт. Тя потегли на път и вървя денем и нощем все на запад, за да намери четата „Луд живот“, сред която беше и Дитеген. 

 

Нима ти никога не си вършил неправди? Нима в тези твои войни не си убивал хора, чиято смърт не е била нужна? Нима не си палил колиби на бедни и беззащитни и нима винаги си проявявал милосърдие там, където си могъл? Дитеген се изчерви и каза: — Аз не желая нищо даром, както и не желая никому да остана длъжник. Ако работите с рюхенщайнските закони и обичаи стоят така, както вие казахте, ще отида и ще прибера Кюнголт при себе си. Пък господ да ни е на помощ и на двамата, ако тя тръгне пак по кривия път! Той веднага даде малко пари на изнемощялата от умора жена, която нямаше сили да тръгне с него, за да има с какво да преживее и позакрепне, преди да потегли обратно към Зелдвила. Сам той грабна веднага оръжието си и пое направо през гори и поля, без да спира и да почива, докато най-после съзря мрачния град Рюхенщайн. Там, без много-много да се маят, само за няколко дни бяха осъдили на смърт Кюнголт, която лежеше затворена в студената градска тъмница; само от някаква снизходителност заради безукоризненото поведение на баща й, който беше паднал за отечеството, я осъдиха на смърт чрез обезглавяване, а не чрез огън, колело или някой друг от обичайните им начини. Така един ден поведоха Кюнголт през градските порти към лобното място — боса, облечена само в ризата на осъдените на смърт, а вратът и гърбът й бяха покрити с разпиляната й тежка коса. Стъпка по стъпка тя вървеше по пътя към смъртта, заобиколена от мъчителите си, препъвайки се сегиз-тогиз, но все пак с твърдост, защото се бе примирила и бе отхвърлила всякакви по-нататъшни надежди за живот и щастие. 

 

Седнала на стола върху ешафода, тя беше почти радостна, че може да си почине от уморителния път. За последен път погледна над града към мекия блясък на далечната синева. Тогава палачът й завърза очите и тъкмо понечи да отреже буйната й коса, която се спускаше изпод превръзката, в далечината се появи Дитеген и размахвайки шапка и копие, изрева с всичка сила. За да спре изпълнението на присъдата, той смъкна бързо пушката от рамото си и изпрати един куршум над главата на палача. Смаяни и изплашени, съдиите се стъписаха и посегнаха към оръжията си; в този миг въоръженият младеж дотича с големи крачки и скочи на ешафода, който едва не се разтроши — с такава сила се хвърли той върху него.

 

... Дитеген можа да им изложи желанието си, те се събраха, за да обсъдят молбата му. Обичаят им да се придържат неотклонно към установените от стари времена закони, а така също и страхът, който Дитеген внушаваше с целия си вид в тези размирни дни, ги накараха — след като превъзмогнаха яда и досадата си от необичайната намеса — да уредят на бърза ръка цялата работа. Дори и общинският писар, който бе настоял лично да изпълни длъжността си при това дело, за да се увери, че магьосницата действително ще бъде премахната, се скри както можа, за да не привлече върху себе си вниманието на буйния воин, от чиято ръка се страхуваше въпреки смелостта си. Същият свещеник, който до преди малко се бе молил заедно с осъдената на смърт, трябваше незабавно да извърши венчавката върху ешафода. 

 image
Addison Belgium

Щом заплати всичко, Дитеген хвана жена си за ръка и двамата заедно напуснаха лобното място. Но тъй като трябваше да я вземе така, както си беше, боса, облечена само в смъртната риза, а през тази ранна пролет времето беше все още хладно, Кюнголт трепереше и едва пристъпваше до мъжа си. Затова той я вдигна на ръце и отметна шапката си назад върху раменете; тя веднага обви с ръце врата му, сложи глава на рамото му и заспа само след няколко крачки, както той вървеше с копието в ръка. Дитеген крачеше бодро из пустата планина; усещаше как девойката плаче тихичко насън и как в сладко избавление дишането й става все по-свободно; и когато сълзите й оросиха челото му, на него му се стори, сякаш сам потъва в блажено щастие и сълзи закапаха по страните на суровия як воин. Негов беше животът, който той носеше, и той го държеше така здраво, сякаш носи целия пъстър божи свят в ръцете си... Когато стигнаха до мястото, където сам той като дете беше седял някога облечен в смъртна ризка сред жените и откъдето неотдавна Кюнголт бе отвлечена, мартенското слънце просветна така ясно и топло, че той реши да си позволи малка почивка. Седна на граничния камък и леко спусна скъпия товар на коленете си; първият поглед, който пробудилата се девойка отправи към него, и няколкото оскъдни думи, които най-после тя промълви, го увериха, че той не само беше вярно и честно изпълнил дълга си, но че бе поел и нов дълг — да бъде толкова добър и почтен, та винаги да бъде достоен за щастието, което сега изпълваше душата му. Земята около граничния камък бе покрита с парички и ранни цветя, додето стигаше поглед, небето бе синьо и никакъв звук не нарушаваше следобедната тишина освен песента на сипките в гората. Повече те не продумаха, а заедно се наслаждаваха на свежия въздух; най-после станаха и понеже сега пътят, застлан с мек мъх, водеше само надолу през букака, двамата тръгнаха един до друг към горския дом... Внезапно Кюнголт протегна ръка към златистата си коса — едва сега й мина през ум, че може да са й я отрязали; и когато напипа буйните си къдри, тя се спря, погледна доверчиво Дитеген и му каза: — Късно ли е сега да получа булчин венец? Той се огледа наоколо и видя един самодивски чимшир с лъскави зелени листа. Отряза бързо едно по-дебело клонче от храста, сви го на венец и внимателно го сложи на главата й, като й рече: — Това е доста груб булчин венец, но неговите бодли са винаги готови за отбрана; такава трябва да бъде по всяко време и честта на нашия брак! Който се осмели да я засегне с укор или обидна дума, ще изпита гнева ми! След това той я целуна крепко един-единствен път, както си беше тя с венеца, и Кюнголт тръгна отново щастлива с него. 


Заради участието си във войните Дитеген стана виден и уважаван мъж — не по-добър от останалите войни по онова време, по-скоро със същите недостатъци като всички тях. Произведоха го предводител на наемните войски; биеше се ту на страната, ту против чуждите князе, набираше наемници за войската, грабеше злато и плячка и така прекарваше живота си от война на война, подобно на по-видните мъже на родната му страна; напредна много и често налагаше насилствено волята си. Само с жена си живееше винаги в чест и сговор и двамата създадоха многочислено потомство; и до днес още техният род процъфтява из разните страни, където военните походи на онези времена бяха отвели прадедите им. Скоро след сватбата на Дитеген и Кюнголт, която бе утеха за Виоланда, тя наистина постъпи в манастир и стана истинска монахиня; оттам тя често изпращаше сладкиши и други лакомства за децата на Кюнголт. Харесваше й също така да присъствува на богатите угощения, които господин Дитеген даваше, когато достигна върха на славата си; тогава той седеше с дългата си брада и златната рицарска верига на шията срещу нея, а тя — единствената калугерка на масата — се кипреше със златния кръст на гърдите и водеше изискани сплетнически разговори с военачалниците. Как бе изглеждала Кюнголт в началото на шестнадесетото столетие, се вижда от картината на един известен художник, която виси в една прочута галерия и според надписа е неин портрет. На него е изобразена стройна и благородна патрицианка, чиито красиви черти издават дълбока сериозност, стоплена от някаква нежна и мъдра закачливост. 

 

Подобно на майка си, и тя умря в разцвета на годините си от простуда, след като мъжът й падна убит в един от миланските походи и бе заровен в гробището на някаква ломбардска черквица. Кюнголт тръгна веднага за там, уж с намерение да му постави надгробен паметник, но в същност, незабелязана от никого, тя нарочно остана на гроба му цяла една нощ под проливния дъжд, за да се простуди. Само за два дни треската я отнесе в гроба и тя бе положена до тялото на Дитеген.

 В клипа присъстват един австриец-бодибилдър Арнолд Шварценеггер, една шведка-модел Зандал Бергман и един германец-актьор Макс фон Зюдоу






Гласувай:
19



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4611642
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031