Щрихи към портрета на

Екатерина Каравеловa

V-та част

Нетитулован дипломат и посланик на България

на Изток и Запад ...

„Чужденецът – дошъл в България се стреми да я опознае. Опознал я, той никога не може  да я забрави”-  Константин Иречек често повтаря това. Близки нейни приятели, с които кореспондира са: Ноел Бъкстон, София Ковелевска, Анри Барбюс, нобелистката Джейн Адамс, американския сенатор д-р Чарлз Крейн, леди Абердин, Пиерс О Махони.

През 1904 година Екатерина Каравелова заминава за Лондон като делегатка на македонската конференция, свикана по инициатива от българския комитет, под председателството на Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон. Там произнася къса, но пряма и смела реч, която прави силно впечатление.

На връщане спира в Париж, по покана на съпругата на френския министър-председател –г-жа Лубе и запознава френската общественост с бедственото положение на македонските и тракийски бежанци. Подпомага дейността на Пиерс О Махони за изграждане на сиропиталището „Св. Патрикий”, за сираци –бежанци след Илинденско-Преображенското въстание. Година по-късно, по време на руско-японската война, действа енергично за организиране и изпращане на българска санитарна мисия в Русия.

„О, Господи, целия си живот аз съм жертвала най-съкровени мои желания, за да се направи и постигне онова, което се е смятало от мене и близките ми за добро. Моите лични удоволствия съм туряла всякога на заден план. И за кого,, и защо са тия жертви? Това нравствено и физическо самобичуване? И кръстът като че ли по-тежък става. Да. Когато всички бяха живи – ония, с които имах душевно родство, като че ли по-лесно се живееше. В тяхното одобрение черпех енергия и сили. Тяхната обич, уважение, рицарско преклонение пред моята личност – тълпата не разбира и опръска с кал.Нищо. Докато донкихотството свети в сърцето, ще може да се живее.”- записва в дневника си.

В дните на Балканската война, Екатерина Каравелова, завършила самарянските курсове, доброволно и безвъзмездно , в продължение на 13 месеца работи в най-голямата софийска болница към Военното училище.

„ Г-жа Каравелова се отличаваше със своята тактичност и умение, със своята сдържаност и справедливост- спомня си г-жа Стойчева. През пролетта сред болните настъпи общо униние. Но на нея те открили своята мъка: „Нивите, майко, ще останат незасети, децата хляб няма да имат.” И понеже не вярваха, че жените им са засели, Екатерина Каравелова , която добре ги разбираше, измисли чудесен начин да ги успокои. Издейства от управата на болницата да бъдат изпратени в различни краища на страната, по един – двама от тези оздравяващи, които без вреда могат да прекъснат за кратко лечението си. Да отидат и видят с очите си. Тя бе намерила вълшебно средство да успокои раздвоената душа на българския войник. По-късно, след жътва вече, получи писмо, а вътре един узрял житен клас, поздрав от далечно село с надпис „Женски труд, Божи дар.”

Името на Екатерина Каравелова е свързано и с най-старото софийско женско дружество „Майка” и създаденото към него девическо професинално училище – „Мария Луиза”. По време на 20 –годишното й председателство, дружеството се превръща в център за просвета и култура на българската жена, в огнище на гражданско възпитание.

През 1918 година Екатерина Каравелова е изпратена в странство да изучи устройството на девическите професионални училища.По-късно нейната компетентност се ползва при изработването на Закона за професионалното образование /1924 година/.

Екатерина Каравелова председателства първата конференция на жените, която води до създаването на българския женски съюз. През 25-годишното му съществуване тя води външната кореспонденция и за особени заслуги е провъзгласена за почетен член на съюза.

Председател е и на съюза на българските писателки, който просъществува до 1943 година.

След първата национална катастрофа, България е напълно изолирана и във враждебно обкръжение. Екатерина Каравелова отново не е безучастна свидетелка.

Заминава за Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди, за да помогне за възстановяването на добрите отношение между двете страни. Не се двоуми да посети дори и Разпутин, да може чрез него да въздейства върху руския император. В писмо до Фердинанд тя отново дава израз на дълбоката си вяра, че България може да разчита на Русия. Но тя не е от онези русофили, които не виждат противоречията в политиката на царското правителство и не остава без отговор нападките срещу своето Отечество, които чува ту тук, ту там от високопоставени руски сановници. Тя не веднъж е подчертавала: „ Обичам русите, готова съм всичко да направя за тях, но не желая ни за миг да забравя, че съм българка, у дома си, където не обичам никой да тършува и се разпорежда!”

В Русия я догонва вестта за трагичния край на Лора. Външно не дава израз на мъката си, дори не престава да посещава домовете на високопоставени руски аристократи и висша чиновници, не прекъсва мисията, на която се е посветила. Но това, което е вътре в душата й, изразява само с едно изречение в личния се дневник: „ …душата ме боли и ще ми се да зарева като селска баба… дълбоките чувства и големите скърби са неми…”

Превъзмогнала личната си трагедия, продължава да работи за хората, за Отечеството.

„България трябва да се научи най-после да си създава приятели в чужбина, където се решават нейните съдбини”

Председателка и една от най-дейните членове на българския клон на Международната женска лига за мир и свобода – Екатерина Каравелова е делегатка на конгресите във Вашингтон /1924 г./ и Дъблин /1926 г./

Изтъквайки жестоката несправедливост на Ньойския мирен договор, тя горещо защитава каузата на  онеправданото  си Отечество.

Участничките в Първия конгрес във Вашингтон посещават 30 града – от Ню Йорк до Монреал – с официално уредени лекции.

„Петмилионната грамада с широките авенюта и тесни улици, с първите небостъргачи, които видях, не мога да кажа, че ме възхитиха и улиците, на които краят не се вижда и многоетажните  печелят и правят впечатление вечер при блясъка на електрическото феерично осветление…

Навред благосъстояние, богатство, разкош, удобства – доведени за жената до минимум труд и физическо напрежение…  А  умствено напрежение и тънък усет у американката рядко се среща…

Българките не си знаят цената: колко труд и сили отнема нашето домакинство и пак жените ни имат желание и намират време за духовна култура…

Изпълнихме си дълга  добросъвестно. Получихме богати впечатления, изнесохме много от всичко видено и чуто, и от себе си дадохме много, всяка за мъките и неволите на своя роден край.

Прощавай, Америка доларина!

В страната на големите богатства, на шеметните реклами сензации често пред мен се изправяше бледният, изтерзаният лик на поругана, измъчена България, поругана и измъчена еднъж от несправедливи и безмилостни договори, дваж от своите собствени бурливи синове.

Особено, когато 130 – милиони Съединени щати тъй ревностно ни следяха нас – 43-те европейски делегатки! – че можем да накарним тяхното благоденствие.

Навред из Америка , на всяка от нас се падаше да говори задължително поне веднъж на ден. Частно и общо аз говорих само и само за България!”

По-късно мис Сърлс, секретарка на Американската секция ще сподели:

 „ Кой би могъл, след като се е радвал на вдъхновената и прелестна дружба на г-жа Каравелова, да не се изпълни със симпатия и съчувствие, да прояви интерес към нейния измъчен народ…”

„Мястото на жената в обществения и политически живот” – тази своя кауза Екатерина Каравелова защитава с дела, перо и творчество. В отделна тетрадка, на френски език, е съхранена студията й –„Българката вчера и днес” . Публикувана във Франция, Холандия, Швеция и САЩ – тя предизвиква голям интерес.

„ Ролята на българката – пише Екатерина Каравелова – не е в това да раздухва политически страсти. Издигната над тях, нейната обществена мисия е да е връзката между политически разединените елементи за една обща надпартийна работа, за тържеството на висшата правда и справедливост, които нямат партийна принадлежност…”

И не се страхува да оглави Общия помощен комитет за пострадалите през Септемврийските събития 1923 -25 година, създаден след апела на Антон Страшимиров. Намира сили да се срещне с Анри Барбюс, който посещава дома й по време на своето паметно идване в България.

Пише писмо до княгиня Евдокия, към което е приложен и списък на повече от 100 души безследно изчезнали …..

…. И макар вече на преклонна възраст, не остава безучастна и към съдбата на българските евреи в годините на Втората световна война….

Екатерина Каравелова.

Нейната обаятелна и твърда личност е притежавала нещо, неподлежащо на описание. Съвместявала женската прелест с коравата воля; дипломацията, с умението да устоиш; мълчаливото страдание с бурния стремеж към просветителство… Името на тази многостранност е хармония.

Екатерина Каравелова е една от най-хармоничните личности, озарили началото на 20 век. Годините след Освобождението. Свободна България.

 Писателка или литературоведка? Колко ограничени за нейните мащаби. Съпруга и майка? Очевидно – без остатък. Но и далеч не всичко.

Нетитулован дипломат и посланик на България на Изток и Запад? Може би това е било истинското призвание на тази българка, осъдена доброволно в сянката на фамилното си име. Приемана безрезервно и с резерви, тълкувана нееднозначно, но винаги зачитана. И от приятели и от врагове.

Коя бе всъщност Екатерина Каравелова?

Каквито и сравнения да правим, ще маркираме само част от уникалната й личност. По своему самотница на обществения и литературен небосклон в онези дни, тя си остава до днес неразбрана, недоразтълкувана , недооценена…

Какво пък… Може би чужди… от висотата на разстоянието, ще съумеят да я разтълкуват…

А може би самата тя не би го пожелала…

Екатерина Каравелова – едно явление далеч над рамките, в които любопитната история се е опитала да я напъха…

/ край/