Постинг
05.03.2016 02:00 -
Очакването /есе/
В памет на покойния ми баща - Винченцо Мисана
Когато бях млад, се стремях към Цялото. Към пълната Истина. Навършвайки 28 години получих усещането, че съм на прага да постигна това Сливане с Цялото. Бе невероятно осезаемо усещане. Усещане, че съм стъпил на някакво особено място, на което е написано: "сега или никога!". Усещане за съдбовност. Работата е там, че докато отбивах военната си служба се случиха някои неща. Първата година бях в Граф Игнатиево (летище край Пловдив) и сега полигон на НАТО (там служех в зенитната батарея на поделението), но в края на първата година бях откомандирован и изпратен в Крумово - резервното тревисто летище край Пловдив. Сега там е вторият полигон на НАТО. Но в това второ поделение войникът-артелчик бе получил екзема на ръцете и тогава взеха мен за временно изпълняващ длъжността артелчик. С един камион отивахме на една огромна борса, близо до Пловдив, за да зареждаме с храна поделението. При едно от тези посещения минахме през местната кланица. Това, което видях там ще запомня до края на дните си. През един решетъчен тунел вървяха под строй телета за заколение. Тунелът стигаше до входа на кланицата. На входа му стоеше циганин с бяла престилка, който с огромен шилоподобен прът мушкаше нещастните животни, за да вървят само напред. Те се опитваха да се съпротивляват, мучейки силно и то до първата 1/3 от дължината на тунела, като желаеха да се извърнат и тръгнат обратно назад - с лице към входа. Но циганинът мушкаше силно с шилото си животните, стоящи зад тях и те, напирайки напред, им пречеха да се обърнат. След тази 1/3, те сякаш осъзнали неизбежността на съдбата си, тръгваха безропотно и беззвучно напред към гибелта си. На самия изход на тунела - на прага на кланицата, ги чакаше друг циганин с още по-остро и страшно шило. Бялата му престилка бе цялата в кървави петна, а погледът безумен. Той удряше всяко от животните точно в тила и го зашеметяваше, а то падаше възнак върху стъпалото на голям ескалатор, който го изкачваше към купола на кланицата. Там биваше окачвано на куки и смъкваха кожата от гърба му (при което недоубитите животни се свестяваха с кански мучения). След това, вече без кожа, го поднасяха (в редица случаи още живо) към специален банциг, който го разрязваше на части, а вътрешностите му по една пързалка падаха и се събираха в огромни кошове.
Тази натуралистична гледка остана завинаги пред очите ми. Тя допълнително ме стимулира да стана вегетарианец (нещо, което сторих, навършвайки 29 години и заради заниманията си с йога).
Ако жизненият ни път е тунела, отвеждащ ни към Кланицата, то 1/3 от дължината му е 1/3 от дължината на живота. Това означава - не повече от 30 години.
Време, за което трябва да намерим пътя си за Освобождение. След това е късно. Примиряваме се и тръгваме към Заколението си - безропотно и спокойно. Както казах по-горе, почувствах най-силно, че съм на финалното трупче за Спасение - на 28 годишна възраст. Но не намерих това Спасение. И сега вървя в тунела към Кланицата, спокоен и примирен с предстоящото Заколение. Все пак, донякъде подвеждам по отношение на себе си. Защото впоследствие ми бе предложена ръка Отгоре за Спасение. Но това е друга тема - свързана със звездите, а не тема на настоящето есе.
В онова далечно време - тези толкова важни 28 години в моя живот, за които споменах, аз като луд, трескаво, търсех Спасението. Бях изчел маса книги, свързани с въпросите на философията, физиката и по-специално - с понятията Материя, Време, Пространство. Бях изучил Специалната и Обща теория на относителността на Айнщайн. Бях чел трудове по квантова механика и активно следях най-новите постижения на физиката. Търсех Смисъла - най-големият Смисъл. И неочаквано, след много лутания, шансът ми се усмихна. Мислейки за състоянието, в което пребивавах тогава и самоанализирайки се, аз внезапно прозрях,
ЧЕ ОЧАКВАМ НЕЩО, НО НЕ МОГА ПО НИКАКЪВ НАЧИН ДА ГО ДЕФИНИРАМ ИЛИ НАЗОВА. ОЧАКВАМ НЕЩО, БЕЗ ВИДИМОСТ, БЕЗ ФОРМА И НЕНАЗОВИМО, ПРОСТО ДА ДОЙДЕ ПРИ МЕН И ДА МЕ СПАСИ /ОТ НЕИЗБЕЖНОТО ЗАКОЛЕНИЕ НА ВРЕМЕТО/. ОПИТВАХ СЕ ДА СВЪРЖА ТОВА ОЧАКВАНЕ С НЕЩО КОНКРЕТНО И ВСЕ НЕ УСПЯВАХ ДА СТОРЯ ТОВА.
И тогава си казах: Какво всъщност те доведе до това ОЧАКВАНЕ? Мислите ти за Материя, Време, Пространство.
Това се случи през едно далечно лято на един хълм. Любим хълм, на върха на който се изкачвах привечер и оттам с часове съзерцавах околността. Впоследствие, разбрах, че и големият италиански поет Джакомо Леопарди е имал такъв любим хълм и на него е написал най-знаменитото си стихотворение "Безкраят"/превод на Владимир Свинтила/:
"Отдавна скъп ми беше този хълм пустинен,
с клонака гъст отвсякъде отнел
на погледа ми хоризонта сетен.
Но седнал тук - пространства безконечни
виждам аз оттатък,
безмълвия надчовешки - покой необозрим.
И сещам, че сърцето ми се сепва уплашено...
А като чувам вятъра да стене из дърветата,
сравнявам Мълчанието безпределно с този глас.
И Вечността си спомням. Времената умрели на годината.
Това все още живо лято - неговия звук.
Така в безкрайността се дави, подобно кораб разбит,
и сладостно потъва мисълта ми."
Възможно е в мен да се е преродила частица от Леопарди /поезията ми е мрачна като неговата, а прадядо ми Винченцо Мисана е чист италианец от град Удине/.
Баща ми, докато беше жив, често повтаряше - напомняш ми Леопарди /той владееше перфектно италиански и четеше Леопарди в оригинал, а аз, за срам и позор на рода си, не научих този език/.
Та гледайки от този хълм пътеките, които идваха към подножието му, изведнъж ме осени Прозрението:
Ето: Време, Пространство, Материя. Не са ли това пътеки, които ме водят към ХЪЛМА, наречен ОЧАКВАНЕ? Ако това е така, този ХЪЛМ е съществувал преди тези пътеки. Той ги предшества. Той е ПЪРВОПРИЧИНА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО ИМ.
В първия миг, подобна мисъл изглежда шокираща. Как така, Пространство, Време, Материя - все обективно съществуващи дадености, ще се предшестват от субективното усещане за ОЧАКВАНЕ на някой си Мисана? Това звучи абсурдно и достойно за психиатрична клиника. Но тогава ме Озари:
ОЧАКВАНЕТО СЪЩЕСТВУВА ОБЕКТИВНО ВЪН ОТ МЕН, КАТО ПЪРВИЧНО - ИЗНАЧАЛНО ПОЛЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА.
А моето усещане за него е субективното ми Очакване. Разбрах, че съм попаднал на голям кит. Нещо, което световната физика е пропуснала да забележи и до ден-днешен.
ОТ ПЪРВИЧНОТО ПОЛЕ "ОЧАКВАНЕ", ЧРЕЗ СПЕЦИФИЧНИ ФЛУКТУАЦИИ СЕ ИЗБИВА /КАКТО ОТ ОКЕАНА/ НЕЩО СРАВНИМО С ПЯНАТА. ТО - НА "КЪСОВЕ", СЕ ИЗДИГА ПЕРПЕНДИКУЛЯРНО НАД ПОВЪРХОСТТА НА ОКЕАНА НА ОЧАКВАНЕТО. ТЕЗИ "КЪСОВЕ" СА КОНКРЕТНИТЕ ФОРМИ. ТЕЗИ ФОРМИ СА ДЕФИНИЦИОННИЯ ИЗРАЗ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО.
Ако се наблюдава как вятърът избива късове пяна от морето и как те се вдигат и отлитат от повърхността му нагоре и все по-нагоре, все едно се наблюдава картината на раждането на материалните форми от първичния Океан на Очакването.
Време, Пространство, Материя - всичко мислимо, се е зародило именно по този начин - от ОЧАКВАНЕТО.
Мисля, че всяко интелигентно същество, вече е схванало, за какво всъщност става дума. А то е - Великият Смисъл на Живота.
А какво е приложението му? Отговорът е прост. Чрез медитация да изпаднем в това първично състояние на ОЧАКВАНЕ /и да се освободим от Разпятието на Времето/.
ОЧАКВАНЕ БЕЗ КОНКРЕТНОСТ, ПРЕДХОЖДАЩО ВСЯКА КАУЗАЛНОСТ,
а не очакването да си купиш нови дрехи, да се срещнеш с любимия, да отидеш на море, да получиш неограничена власт, или да станеш богат и безсмъртен.
Не, не и не на такова очакване!
А ОЧАКВАНЕ чисто, като tabula rasa, защото именно То е самото Цяло, което търсиш.
И във всеки един от нас е заложен инстинкт да го постигне чрез медитация.
Това си Прозрение кодирах и в стихотворен текст:
"Не помня - някъде огромна Вечерта
лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното.
А аз съм се изгубил във дъжда
и ударите му, като тояжката на слепия
ме водят с тишината на пътеките,
към това, което няма никога да различа.
Навярно е самотен Хълм в полето.
Но след като пътеките кръжат
по своите спирали към сърцето му,
долавям смътно - бил е преди тях.
И той е сигурно онова Очакване,
което винаги съм осезавал в страх,
което ражда Времето, Пространството.
Онова Очакване, дори преди
неравновесието от изгубеното детство...
А то е в толкова ограбени души.
И то е тишината на Вселената,
в която всеки къс материя гори.
...И както Вечерта лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното,
сега съм се изгубил във дъжда
и ударите му като тояжката на слепия,
ме водят с тишината на пътеките,
към това, което няма никога да различа!"
Библията започва така /Битие: 1:2/:
1. В началото Бог сътвори небето и земята.
2. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.
Очевидно този библейски текст ни казва недвусмислено, че "водата" е предшествала Сътворението. Но за каква "вода" става дума? Естествено не за тази с химическата формула H2О. Светият дух, носейки се над тази протовода сътворява всичко. Тук е тайната на Сътворението. Библейската "старозаветна вода" е онова, което в това есе нарекох океана на ОЧАКВАНЕТО. Затова именно се кръщаваме с Дух и вода, а Иисус Христос произнася знаменитите си думи към Никодим /Йоан: 3:5/:
" истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие" .
Да постигнем Смисъла означава да се прелеем в първичния океан на ОЧАКВАНЕТО и по този начин да се освободим от Разпятието на Времето. Да достигнем храма на Свещеното ОЧАКВАНЕ и да осъществим СЛИВАНЕ с НЕГО. Който съумее да осъществи това, реализира Спасението си. Това е Върховният и Окончателен Смисъл на всичко. Друг - по-висш, не съществува!
Преди по-малко от година оформих и публикувах казаното в стихотворна форма. Стихът бе посветен на една дама, която емоционално инспирира написването му.
Не зная, дали тогава тя е осъзнала докрай, какво точно стои зад моя текст. Може би след прочитането на настоящето есе ще почувства в пълна мяра заложеното:
Сливането
Аз идвам Пратеник на чуждата вселена
кордони от галактики преминал.
Летя с крила на ангел или демон,
снишавам се над земната пустиня...
Защото в твоето сърце е шифъра,
чрез който бих могъл да оживея.
Ти си пазителка на Тайната на мислите,
очите ми се озаряват с Нея.
Да можех да те вдигна на крилата си
и като черен жерав, слял се с космоса,
да те отнасям в транс към необятното
зад Извора величествен на болката...
Да прелетим над Залата на бъдещето,
където всеки има своя статуя.
Над Стикс да прелетим, над мъртвите,
Харон от ладията си с гребла да ни помаха.
И да достигнем до свещеното Очакване,
което е началото на всичко.
Избегнали на времето разпятието,
да слеем в храма Му душите си.
Когато бях млад, се стремях към Цялото. Към пълната Истина. Навършвайки 28 години получих усещането, че съм на прага да постигна това Сливане с Цялото. Бе невероятно осезаемо усещане. Усещане, че съм стъпил на някакво особено място, на което е написано: "сега или никога!". Усещане за съдбовност. Работата е там, че докато отбивах военната си служба се случиха някои неща. Първата година бях в Граф Игнатиево (летище край Пловдив) и сега полигон на НАТО (там служех в зенитната батарея на поделението), но в края на първата година бях откомандирован и изпратен в Крумово - резервното тревисто летище край Пловдив. Сега там е вторият полигон на НАТО. Но в това второ поделение войникът-артелчик бе получил екзема на ръцете и тогава взеха мен за временно изпълняващ длъжността артелчик. С един камион отивахме на една огромна борса, близо до Пловдив, за да зареждаме с храна поделението. При едно от тези посещения минахме през местната кланица. Това, което видях там ще запомня до края на дните си. През един решетъчен тунел вървяха под строй телета за заколение. Тунелът стигаше до входа на кланицата. На входа му стоеше циганин с бяла престилка, който с огромен шилоподобен прът мушкаше нещастните животни, за да вървят само напред. Те се опитваха да се съпротивляват, мучейки силно и то до първата 1/3 от дължината на тунела, като желаеха да се извърнат и тръгнат обратно назад - с лице към входа. Но циганинът мушкаше силно с шилото си животните, стоящи зад тях и те, напирайки напред, им пречеха да се обърнат. След тази 1/3, те сякаш осъзнали неизбежността на съдбата си, тръгваха безропотно и беззвучно напред към гибелта си. На самия изход на тунела - на прага на кланицата, ги чакаше друг циганин с още по-остро и страшно шило. Бялата му престилка бе цялата в кървави петна, а погледът безумен. Той удряше всяко от животните точно в тила и го зашеметяваше, а то падаше възнак върху стъпалото на голям ескалатор, който го изкачваше към купола на кланицата. Там биваше окачвано на куки и смъкваха кожата от гърба му (при което недоубитите животни се свестяваха с кански мучения). След това, вече без кожа, го поднасяха (в редица случаи още живо) към специален банциг, който го разрязваше на части, а вътрешностите му по една пързалка падаха и се събираха в огромни кошове.
Тази натуралистична гледка остана завинаги пред очите ми. Тя допълнително ме стимулира да стана вегетарианец (нещо, което сторих, навършвайки 29 години и заради заниманията си с йога).
Ако жизненият ни път е тунела, отвеждащ ни към Кланицата, то 1/3 от дължината му е 1/3 от дължината на живота. Това означава - не повече от 30 години.
Време, за което трябва да намерим пътя си за Освобождение. След това е късно. Примиряваме се и тръгваме към Заколението си - безропотно и спокойно. Както казах по-горе, почувствах най-силно, че съм на финалното трупче за Спасение - на 28 годишна възраст. Но не намерих това Спасение. И сега вървя в тунела към Кланицата, спокоен и примирен с предстоящото Заколение. Все пак, донякъде подвеждам по отношение на себе си. Защото впоследствие ми бе предложена ръка Отгоре за Спасение. Но това е друга тема - свързана със звездите, а не тема на настоящето есе.
В онова далечно време - тези толкова важни 28 години в моя живот, за които споменах, аз като луд, трескаво, търсех Спасението. Бях изчел маса книги, свързани с въпросите на философията, физиката и по-специално - с понятията Материя, Време, Пространство. Бях изучил Специалната и Обща теория на относителността на Айнщайн. Бях чел трудове по квантова механика и активно следях най-новите постижения на физиката. Търсех Смисъла - най-големият Смисъл. И неочаквано, след много лутания, шансът ми се усмихна. Мислейки за състоянието, в което пребивавах тогава и самоанализирайки се, аз внезапно прозрях,
ЧЕ ОЧАКВАМ НЕЩО, НО НЕ МОГА ПО НИКАКЪВ НАЧИН ДА ГО ДЕФИНИРАМ ИЛИ НАЗОВА. ОЧАКВАМ НЕЩО, БЕЗ ВИДИМОСТ, БЕЗ ФОРМА И НЕНАЗОВИМО, ПРОСТО ДА ДОЙДЕ ПРИ МЕН И ДА МЕ СПАСИ /ОТ НЕИЗБЕЖНОТО ЗАКОЛЕНИЕ НА ВРЕМЕТО/. ОПИТВАХ СЕ ДА СВЪРЖА ТОВА ОЧАКВАНЕ С НЕЩО КОНКРЕТНО И ВСЕ НЕ УСПЯВАХ ДА СТОРЯ ТОВА.
И тогава си казах: Какво всъщност те доведе до това ОЧАКВАНЕ? Мислите ти за Материя, Време, Пространство.
Това се случи през едно далечно лято на един хълм. Любим хълм, на върха на който се изкачвах привечер и оттам с часове съзерцавах околността. Впоследствие, разбрах, че и големият италиански поет Джакомо Леопарди е имал такъв любим хълм и на него е написал най-знаменитото си стихотворение "Безкраят"/превод на Владимир Свинтила/:
"Отдавна скъп ми беше този хълм пустинен,
с клонака гъст отвсякъде отнел
на погледа ми хоризонта сетен.
Но седнал тук - пространства безконечни
виждам аз оттатък,
безмълвия надчовешки - покой необозрим.
И сещам, че сърцето ми се сепва уплашено...
А като чувам вятъра да стене из дърветата,
сравнявам Мълчанието безпределно с този глас.
И Вечността си спомням. Времената умрели на годината.
Това все още живо лято - неговия звук.
Така в безкрайността се дави, подобно кораб разбит,
и сладостно потъва мисълта ми."
Възможно е в мен да се е преродила частица от Леопарди /поезията ми е мрачна като неговата, а прадядо ми Винченцо Мисана е чист италианец от град Удине/.
Баща ми, докато беше жив, често повтаряше - напомняш ми Леопарди /той владееше перфектно италиански и четеше Леопарди в оригинал, а аз, за срам и позор на рода си, не научих този език/.
Та гледайки от този хълм пътеките, които идваха към подножието му, изведнъж ме осени Прозрението:
Ето: Време, Пространство, Материя. Не са ли това пътеки, които ме водят към ХЪЛМА, наречен ОЧАКВАНЕ? Ако това е така, този ХЪЛМ е съществувал преди тези пътеки. Той ги предшества. Той е ПЪРВОПРИЧИНА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО ИМ.
В първия миг, подобна мисъл изглежда шокираща. Как така, Пространство, Време, Материя - все обективно съществуващи дадености, ще се предшестват от субективното усещане за ОЧАКВАНЕ на някой си Мисана? Това звучи абсурдно и достойно за психиатрична клиника. Но тогава ме Озари:
ОЧАКВАНЕТО СЪЩЕСТВУВА ОБЕКТИВНО ВЪН ОТ МЕН, КАТО ПЪРВИЧНО - ИЗНАЧАЛНО ПОЛЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА.
А моето усещане за него е субективното ми Очакване. Разбрах, че съм попаднал на голям кит. Нещо, което световната физика е пропуснала да забележи и до ден-днешен.
ОТ ПЪРВИЧНОТО ПОЛЕ "ОЧАКВАНЕ", ЧРЕЗ СПЕЦИФИЧНИ ФЛУКТУАЦИИ СЕ ИЗБИВА /КАКТО ОТ ОКЕАНА/ НЕЩО СРАВНИМО С ПЯНАТА. ТО - НА "КЪСОВЕ", СЕ ИЗДИГА ПЕРПЕНДИКУЛЯРНО НАД ПОВЪРХОСТТА НА ОКЕАНА НА ОЧАКВАНЕТО. ТЕЗИ "КЪСОВЕ" СА КОНКРЕТНИТЕ ФОРМИ. ТЕЗИ ФОРМИ СА ДЕФИНИЦИОННИЯ ИЗРАЗ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО.
Ако се наблюдава как вятърът избива късове пяна от морето и как те се вдигат и отлитат от повърхността му нагоре и все по-нагоре, все едно се наблюдава картината на раждането на материалните форми от първичния Океан на Очакването.
Време, Пространство, Материя - всичко мислимо, се е зародило именно по този начин - от ОЧАКВАНЕТО.
Мисля, че всяко интелигентно същество, вече е схванало, за какво всъщност става дума. А то е - Великият Смисъл на Живота.
А какво е приложението му? Отговорът е прост. Чрез медитация да изпаднем в това първично състояние на ОЧАКВАНЕ /и да се освободим от Разпятието на Времето/.
ОЧАКВАНЕ БЕЗ КОНКРЕТНОСТ, ПРЕДХОЖДАЩО ВСЯКА КАУЗАЛНОСТ,
а не очакването да си купиш нови дрехи, да се срещнеш с любимия, да отидеш на море, да получиш неограничена власт, или да станеш богат и безсмъртен.
Не, не и не на такова очакване!
А ОЧАКВАНЕ чисто, като tabula rasa, защото именно То е самото Цяло, което търсиш.
И във всеки един от нас е заложен инстинкт да го постигне чрез медитация.
Това си Прозрение кодирах и в стихотворен текст:
"Не помня - някъде огромна Вечерта
лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното.
А аз съм се изгубил във дъжда
и ударите му, като тояжката на слепия
ме водят с тишината на пътеките,
към това, което няма никога да различа.
Навярно е самотен Хълм в полето.
Но след като пътеките кръжат
по своите спирали към сърцето му,
долавям смътно - бил е преди тях.
И той е сигурно онова Очакване,
което винаги съм осезавал в страх,
което ражда Времето, Пространството.
Онова Очакване, дори преди
неравновесието от изгубеното детство...
А то е в толкова ограбени души.
И то е тишината на Вселената,
в която всеки къс материя гори.
...И както Вечерта лежи встрани
и още по-назад от спомените на обикновеното,
сега съм се изгубил във дъжда
и ударите му като тояжката на слепия,
ме водят с тишината на пътеките,
към това, което няма никога да различа!"
Библията започва така /Битие: 1:2/:
1. В началото Бог сътвори небето и земята.
2. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.
Очевидно този библейски текст ни казва недвусмислено, че "водата" е предшествала Сътворението. Но за каква "вода" става дума? Естествено не за тази с химическата формула H2О. Светият дух, носейки се над тази протовода сътворява всичко. Тук е тайната на Сътворението. Библейската "старозаветна вода" е онова, което в това есе нарекох океана на ОЧАКВАНЕТО. Затова именно се кръщаваме с Дух и вода, а Иисус Христос произнася знаменитите си думи към Никодим /Йоан: 3:5/:
" истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие" .
Да постигнем Смисъла означава да се прелеем в първичния океан на ОЧАКВАНЕТО и по този начин да се освободим от Разпятието на Времето. Да достигнем храма на Свещеното ОЧАКВАНЕ и да осъществим СЛИВАНЕ с НЕГО. Който съумее да осъществи това, реализира Спасението си. Това е Върховният и Окончателен Смисъл на всичко. Друг - по-висш, не съществува!
Преди по-малко от година оформих и публикувах казаното в стихотворна форма. Стихът бе посветен на една дама, която емоционално инспирира написването му.
Не зная, дали тогава тя е осъзнала докрай, какво точно стои зад моя текст. Може би след прочитането на настоящето есе ще почувства в пълна мяра заложеното:
Сливането
"... и дух Божий се носеше над voda...", Битие 1:2
Аз идвам Пратеник на чуждата вселена
кордони от галактики преминал.
Летя с крила на ангел или демон,
снишавам се над земната пустиня...
Защото в твоето сърце е шифъра,
чрез който бих могъл да оживея.
Ти си пазителка на Тайната на мислите,
очите ми се озаряват с Нея.
Да можех да те вдигна на крилата си
и като черен жерав, слял се с космоса,
да те отнасям в транс към необятното
зад Извора величествен на болката...
Да прелетим над Залата на бъдещето,
където всеки има своя статуя.
Над Стикс да прелетим, над мъртвите,
Харон от ладията си с гребла да ни помаха.
И да достигнем до свещеното Очакване,
което е началото на всичко.
Избегнали на времето разпятието,
да слеем в храма Му душите си.
Няма коментари
