И в тази сива утрин
                           ще помоля Господ
да ме направи като него съвършен.

Към своя връх
мъчително напредваш.
В леда забиваш котките

 
Тя беше годеницата на мрака
с воал от бледи призрачни звезди.

Замислих се за мъртвите полета,
затрупани със шума - без цветя.
И аз сред тях, прокълнал днес поета,

Есен -
             няколко откъснати
от нямата случайност

Красиво е да бъдеш лъч последен,
от залеза с предчувствие отронен,
под златото на есента погребан,

Затварям се, прогледнал във безкрая.
Потръпвам от всевиждащия космос.
Мушици-хора, аз не ги и зная,

Тежи ми сянката на всичките неща -
огромна, непрогледна и надвиснала.
Подгизнала от октомврийската мъгла,

Иванчо към Марийка:
Абе разказвах ли ти вица за една дето се чифтосвала с кон...?
Марийка: И какво е станало после?

Живея в сън, неистов сън възнасящ ме към глетчерите на безкрая.
Край мен е щорм по-черен от нощта и бездна хищно челюсти разтваря.
Край мен са милиардите тела подмятани от хребетите на вълните.

Несбъднах се, несбъднат ще остана.
Умира в клетките ми тишина.
Озъбена, неизцедена...

А бяха странни границите на нощта. -
Поднесоха огромния си бяг
на тежки и наведени чела