Последните събития в Сирия демонстрираха не само ефективността на руската дипломация, но и един прост, но често игнориран факт – САЩ третират и най-близките си „съюзници” като евтини проститутки. Кюрдите го почувстваха на свой гръб. При това не за първи път…

Сирия през последните няколко седмици стана център на медийното внимание заради поредната промяна на баланса на силите в Близкия Изток. И, както стана традиция в последните години, тази промяна демонстрира отслабващото влияние на „глобалния хегемон” САЩ.

Турската военна операция в североизточна Сирия, наречена патетично „Извор на мира”, стана поредния етап от развитието на сирийските събития, които от своя страна влияят върху хода на събитията в целия близкоизточен регион. Регион, в който допреди 10-15 години имаше един-единствен главен играч, който определяше правилата на геополитическата игра. Ситуацията обаче постепенно се промени, особено през последните три години и важна роля за това изигра именно сирийския конфликт.

Говорейки конкретно за щатската външна политика, то американците демонстрираха, че да седиш на два стола едновременно е доста рискована работа. В случая под двата стола имам предвид турците и кюрдите, чийто исторически конфликт залегна в основата на случващото се в момента в Северна Сирия. В крайна сметка на Вашингтон се наложи да определи кой съюзник му е по-важен – турците или кюрдите. По-важна естествено се оказа Турция (и не само заради базата Инджирлик), което все пак беше предвидимо, тъй като на кюрдите изначално бе определена ролята на пушечно месо. За САЩ те бяха нужни като наземна пехота и предлог за окупиране на част от източна Сирия, тъй като Белия дом още по времето на Обама се отказа от пълноценно нахлуване в Сирия (което по принцип би било незаконно също като нахлуването в Ирак през 2003г.).     

Сълзите на кюрдите по повод това, че американците ги предадоха, трудно могат да извикат съчувствие, тъй като Щатите три пъти подред предават кюрдите, при това в рамките на по-малко от три години (първия път това се случи в сирийския Африн, който също бе даден на Ердоган, а втория – в иракския Киркук), но въпреки това ръководителите на кюрдските кланове продължават сляпо да вярват на американските си господари и да бленуват за независим Кюрдистан (който явно също трябва да им бъде подарен на американска тепсия).

Суровата реалност обаче ясно показва, че държава Кюрдистан никога няма да се появи на картата. Не само поради факта, че това е в ущърб на интересите на всички страни от региона, които биха се лишили от част от територията си, но и поради удивителната упоритост, лакомия и политическа незрялост на самите кюрди. Те можеха да избегнат турската офанзива и съответно да избегнат произтеклите от това жертви и териториални загуби. Беше достатъчно просто да проявят гъвкавост и да се договорят със сирийското правителство и Русия, което от своя страна щеше да ограничи възможностите на Ердоган. Кюрдите обаче се отказаха от всякакви преговори с Дамаск, поставяйки му неизпълними условия и изцяло разчитайки на закрилата на Вашингтон. САЩ обаче се оказаха лоши закрилници и предпочетоха да се договорят с турците, жертвайки без капка угризения кюрдските си пешки. Колкото и смайващо да е, кюрдските кланове, които остават зависими от САЩ, продължават да водят старата си политика и да се отказват от компромис със сирийските власти. Явно ще им е нужно четвърто предателство и нова турска операция, за да се замислят поне малко.

Главният играч тук естествено не е Ердоган, а САЩ и Русия. Турците по разбираеми причини нямаше да започнат силовата операция без първо да получат зелена светлина от Вашингтон и Москва. Военните действия бяха предварени от активна дипломатическа подготовка както по отношение на САЩ (телефонните преговори между Тръмп и Ердоган, а също и американската визита в Анкара, която дооформи детайлите), така и Русия, с която турците също активно се договарят, при това доста от преговорите касаещи Сирия се провеждат зад закрити врата.

На практика всички страни, въвлечени в събитията в североизточна Сирия, получиха някаква изгода. Тръмп получи предлог, за да изтегли част от щатските войски, които се намираха в зоната на турската операция, Ердоган получи още една победа над кюрдските сепаратисти, а сирийците получиха възможност да освободят обширни територии от страната си, които преди това незаконно бяха окупирани от американците. При това ги освободиха почти без бой.

Единствените губещи от цялата ситуация се оказаха кюрдите, но това е абсолютно закономерно предвид твърдоглавостта им. Те могат да винят целия свят за нещастията си, но не може да се отрече факта, че те имаха възможност да избегнат този крайно печален за тях резултат. Уви, те не се възползваха от тази възможност.

Най-важното в сирийския конфликт разбира се не са неволите на кюрдите, а далеч по-важния въпрос за геополитическото влияние в Близкия Изток, за което се съревновават две страни – САЩ и Русия. Фактът, че главните решения отново бяха взети в Сочи, а не във Вашингтон или някоя европейска столица, показва кой спечели поредния рунд в голямата геополитическа игра. Дори и западните медии, макар и с огромна досада, признаха дипломатическия успех на Москва и нарастващото влияние на Русия в арабския свят. Впрочем за усилващата се роля на Русия красноречиво говори и начина, по който Путин беше посрещнат в Саудитска Арабия и ОАЕ – ярко, пищно и с демонстрация на максимално уважение.

Естествено може да се спори дали Русия е укрепнала за сметка на отслабващите САЩ или САЩ отслабват поради усилването на Русия. Въпрос на тълкуване. Факт е, че Вашингтон вече не е толкова могъщ като преди 20 години и васалите му все по-често си позволяват да роптаят срещу „хегемона”. Засега роптаят доста плахо, но с времето този ропот ще става все по-смел и шумен.

Що се отнася до Сирия, то прогнозите, че Русия ще получи „втори Афганистан” и ще претърпи поражение не се оправдаха – Москва не само успя с ограничени сили да достигне прелом във войната, но и фактически да я спечели. Дамаск оцеля, а сирийските войски към днешна дата контролират по-голямата част от страната. Коалицията, която бе събрана под шапката на САЩ, на практика се разпадна и не можа да смени режима въпреки милиардите долари, вложени във войната (Турция също влизаше в тази коалиция и бе неин ключов играч, но впоследствие на Анкара се наложи да промени политиката си, да търси компромиси с Русия и окончателно да се откаже от опитите да свали сирийския президент Асад). Плановете за създаване на „арабско НАТО” под ръководството на Вашингтон също се провалиха, тъй като нефтените монархии имат прекалено много конфликти и противоречия помежду си, че да се обединят.

В крайна сметка Щатите се оказаха тези, които получиха „втори Афганистан” в Сирия. И то без да броим първия Афганистан, където американската военна машина загуби войната и сега търси начин безболезнено да се изтегли от там (при което се налага Белия дом да преговаря с талибаните, които смята за терористи). Между другото СССР прекара 10 години в Афганистан, а САЩ се намират там вече над 18 години без да могат да постигнат военна победа (въпреки че постоянно слушаме за могъществото и невероятните военни технологии на американците).

Частичното изтегляне на щатските войски от североизточна Сирия също е принудителна мярка, тъй като продължителното присъствие там създаваше допълнителни главоболия на Вашингтон заради конфликта на турците и кюрдите, което пък караше Ердоган по-често да се обръща към Москва. Тръмп заради действията си предвидимо бе обвинен, че е путински агент и че ослабя американските позиции в Сирия (политическите му противници пък настояват окупацията на сирийските територии да продължава безкрай без да имат някакъв вменяем дългосрочен план). Все пак щатските войски не се изтеглят напълно от региона и ще продължат да окупират нефтените полета край Дейр-ес-Зор, близо до иракската граница. Това естествено е напълно незаконно и нарушава международното право, което САЩ така ревностно уж защитават. Русия реагира на това, демонстрирайки със спътникови снимки как американците закрилят контрабандата на сирийска нефт. Щатите се оправдаха, че парите от контрабандата не отиват в черната каса на ЦРУ, а били харчени за местните кюрди, които изпълняват ролята на пехота (пушечно месо) за Пентагона. Това също не е законно, да не говорим, че районите около Дейр-ес-Зор са преобладаващо арабски и местното население враждебно приема насадената им кюрдска власт. Борбата с ИДИЛ също отново беше използвана като предлог от Щатите, въпреки че миналата година Тръмп обяви, че е победил терористите.  

Напълно предвидимо Дамаск (съответно в негово лице Русия) ще се стреми окончателно да изтласка Щатите от окупираните райони в източна Сирия, както и от района на Ат-Танф край йорданската граница, където американците все още имат военна база. Имайки предвид последните събития в северна Сирия това е достатъчно реалистичен план, който може да се осъществи дори по-рано от очакваното. Макар че не трябва да пренебрегваме факта, че Вашингтон ще се стреми максимално дълго да се задържи в Сирия, за да не позволи влиянието му в региона да отслабва още. Що се отнася до сирийския конфликт то следващият важен етап ще бъде окончателното зачистване на провинция Идлиб, където са съсредоточени основните сили на джихадистите. Събитията около турско-кюрдския сблъсък отложиха на втори план Идлиб, но рано или късно този въпрос също трябва да се реши, при това и тук турците имат свои интереси, следователно можем да очакваме нови срещи между Ердоган и Путин в Сочи или Москва. Естествено САЩ и Европа ще се опитват максимално да спънат действията на сирийците, затова пак ще слушаме медийни истории за бомбардирани болници и химически атаки по вина на Русия и Асад.     

Накратко можем още веднъж да отбележим военно-дипломатическия успех на Кремъл – турската офанзива в Сирия придоби ограничен характер, сирийските войски успяха да освободят нови големи територии на север и изток, а САЩ не получиха инициативата в кюрдския въпрос. Затова и Ердоган обсъждаше параметрите на военната си операция с Путин, а не с Вашингтон. Закономерно нарасна и политическото влияние на Русия в Близкия Изток.

Успехите си Кремъл дължи на две важни качества, притежавани от руската дипломация – гъвкавост и реалистично планиране. Две качества, които за съжаление не са присъщи на американската дипломация, поради което САЩ през последните години уверено губят геополитическо влияние. Куриозното в случая е, че и Тръмп и политическите му противници в САЩ се стремят към едно и също – да съхранят американската хегемония. Опонентите на американския президент искат да съхранят статуквото, използвайки старите методи, които вече показаха, че са неефективни и не носят успех. Съответно, каквото и да прави Тръмп, демократите ще повтарят, че той е предател и руски агент, въпреки че Москва не получава никакви дивиденти от действията, които предприема Вашингтон. Със Сирия е същото – Тръмп иска да се изтегли от арабската страна (което той обещаваше преди изборите), а опонентите му в Пентагона и службите се опитват да саботират решенията му.

Може ли САЩ да върнат геополитическите си позиции отпреди 20 години и отново еднолично да управляват света? Не. Отслабването на бившия глобален хегемон е неизбежен процес. Щатският елит може да забави процеса, но не и да го спре. А и как може да бъде спрян този процес при положение, че Щатите изхождат от принципа, че са изключителна нация и светът трябва да се приспособява към политиката им, а не обратното. Старите методи вече не работят, а някаква ясна и дългосрочна стратегия американският елит няма. И постоянните обвинения по адрес на Москва, които придобиват все по-налудничави мащаби, също няма да помогнат на Вашингтон да постигне желаното.

Щатските политици и медии могат да обясняват всичките си проблеми с Путин, но това така или иначе не води до никъде и не дава отговор на въпроса какво да се прави нататък. А и на хората в Белия дом явно им липсва още едно качество, присъщо на Путин, и това е умението да се мисли стратегически. Събитията в Близкия Изток го потвърждават.         
    

Хубав анализ!

Благодаря,
надявам се текста не се оказа прекалено дълъг.

Поздрави за верните констатации , но САЩ продължават с фантазии": Старите методи вече не работят, а някаква ясна и дългосрочна стратегия американският елит няма. И постоянните обвинения по адрес на Москва, които придобиват все по-налудничави мащаби, също няма да помогнат на Вашингтон да постигне желаното.